Алис Сиболд - Очи от рая

Извади леда от фризера и го занесе на мивката. Сложи по седем кубчета във всяка от високите чаши. Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди. Нейната Абигейл се връщаше у дома. Нейната странна Абигейл, която толкова обичаше.

Вдигна очи и погледна през прозореца. Можеше да се закълне, че до крепостта, която Бъкли си беше направил в градината, седи момиче, облечено с дрехи, модерни във времето на нейната младост, и я гледа право в очите. След миг момичето изчезна. Баба разтърси глава. Денят беше много напрегнат, сигурно й се е привидяло. Реши да не казва на никого какво беше видяла.

Когато колата на татко сви към къщи, аз се замислих дали съм чакала точно това — вместо да дойдат при мен, близките ми да се приберат у дома и да се радват един на друг в мое отсъствие.

Беше късен следобед и в здрача баща ми изглеждаше някак по-дребен и слаб, но очите му излъчваха благодарност, каквато не бях виждала от години.

Мама от своя страна си мислеше непрекъснато, че вероятно няма да й е толкова трудно да си остане у дома.

Четиримата излязоха почти едновременно от колата. Бъкли изскочи от задната седалка и се втурна да помогне на татко, може би не защото той толкова се нуждаеше от помощ, колкото, за да го изолира от мама. Линдзи погледна към брат ни над покрива на колата. Беше запазила навика си да не го изпуска от поглед. Чувстваше се отговорна, точно като брат ми и баща ми. Обърна се и видя, че мама я гледа с озарено от жълтите нарциси лице.

— Какво има?

— Ти си абсолютно копие на баба си по бащина линия — каза мама.

— Помогни ми за багажа — помоли сестра ми.

Двете отидоха до багажника, а Бъкли поведе татко към къщи.

Линдзи се втренчи в тъмния багажник. В главата й се въртеше само един въпрос:

— Ще го нараниш ли отново?

— Ще направя всичко възможно, за да не го нараня — отговори мама. — Но този път няма да давам обещания.

Линдзи вдигна очи и срещна предизвикателния й поглед. Същият предизвикателен поглед, като погледа на детето, пораснало изведнъж в деня, когато полицаите съобщиха, че са открили много кръв в земята и че тяхната дъщеря/сестра е мъртва.

— Знам какво направи тогава.

— Хубаво, че ми каза.

Сестра ми вдигна чантата.

Изведнъж се разнесоха крясъци. На верандата изскочи Бъкли.

— Линдзи! — закрещя той, напълно забравил за сериозната роля, която изпълняваше до момента. Лицето му сияеше. — Ела да видиш какво ми е донесъл Хал.

Той заудря по барабана. Удряше и удряше, и удряше. След пет минути единствено Хал продължи да се усмихва. За всички останали беше ясно какво ги очаква в бъдеще — непрекъсната тупурдия.

— Мисля, че сега е моментът да го запознаем с четките за ударни инструменти — отбеляза баба Лин.

Хал се съгласи с нея.

Мама подаде нарцисите на баба Лин и побърза да се качи на втория етаж под предлог, че има нужда от един душ. На всички беше ясно къде отива, в бившата ми стая.

Застана до вратата, сама, все едно се беше изправила на брега на Тихия океан. Мебелите, с изключение на люлеещия се стол на баба ми, бяха същите.

— Обичам те, Сузи — рече тя.

Бях чувала тези думи от устата на татко толкова пъти, че сега се шокирах. Бях чакала, без да осъзнавам, да ги изрече мама. Нужно й беше време да разбере, че тази любов няма да я съсипе, и аз й дадох това време, можех да й го дам, защото при мен времето беше в изобилие.

Забеляза една снимка на стария ми скрин. Баба Лин беше дала да я сложат в позлатена рамка. Първата снимка, която направих на Абигейл — тайният й портрет, заснет преди семейството й да се събуди и преди да си сложи червило. Сузи Салмън, фотограф на дивата природа, беше уловила една жена, зареяла поглед отвъд утринната мъгла над моравата.

Използва тоалетната, пусна шумно водата и разрови хавлиените кърпи. Веднага разбра, че ги е купувала майка й. Кремави — нелеп за кърпи цвят, и с монограми, което е не по-малко нелепо, помисли си мама. Но след това се засмя на себе си. Каква и беше ползата от политиката на „изгорената земя“ през всичките тези години? Майка й си падаше по чашката, но умееше да обича; беше суетна, но и надеждна като скала. Не беше ли време да остави на мира не само мъртвите, но и живите и да се научи да ги приема такива, каквито са?

Аз не бях в банята, нито във ваната или в крана на чешмата. Не надничах към нея от огледалото над главата й и не подскачах, придобила микроскопични размери, по четките за зъби на Линдзи и Бъкли. Необяснимо как, болката за близките ми и въпросите „Щастливи ли са?“, „Ще останат ли родителите ми заедно?“ „Ще се научи ли Бъкли да споделя?“ „Ще се излекува ли баща ми напълно?“ вече не ме измъчваха така силно и ми се искаше те да не тъгуват толкова много за мен. Макар и да знаех, че болката все пак ще си остане. Както и тяхната скръб. Завинаги.