Алис Сиболд - Очи от рая

Рей стана доктор Сингх, „истинският доктор в семейството“, както Руана обичаше да казва. Все по-рядко попадаше на случаи, които да отхвърли с лека ръка. Въпреки че беше заобиколен от мастити практици и теоретици, за които всичко на този свят беше или черно, или бяло, той смяташе, че е напълно възможно появата на странници пред умиращия да не се дължи на инсулт. Както и че е напълно възможно да е нарекъл Рут с моето име и всъщност наистина да е правил любов с мен.

В моменти на съмнение винаги се обаждаше на Рут. Тя беше заменила малката си стаичка със също толкова миниатюрно ателие в Долен Ийст Сайд. Рут, която все още се опитваше да опише кого е видяла и какво е преживяла. Рут, която искаше всички да повярват в това, което тя знаеше — че мъртвите наистина ни говорят и се носят сред живите, сливат се и се смеят с нас. Те са кислородът, който дишаме.

Сега съм на едно място, което наричам моето широко небе, защото в него са не само най-обикновените ми желания, а и всички останали, от най-скромните до най-възвисените. Думата, която дядо използваше, е „комфорт“.

Тук има торти и възглавници, и цветове в изобилие, но в цялата тази пъстрота има и тихи местенца, където можеш да отидеш, да хванеш някого за ръката и да мълчиш. Без нищо да обясняваш, без нищо да искаш. Просто изживяваш себе си. В това широко небе пироните са с плоски глави, а младите листа са покрити с нежни власинки; тук можеш да препускаш бясно с увеселително влакче, да яхнеш изпуснато топче, което пада и увисва във въздуха и те отвеждат някъде надалеч — там, закъдето не си и мечтал в своето малко небе.

Един следобед гледахме заедно с дядо какво става на земята. Наблюдавахме как птиците прехвърчат от връх на връх, избирайки най-високите борове в Мейн, кацахме, излитахме и отново кацахме заедно с тях. Завършихме наблюдението си в Манчестър, в една закусвалня, която дядо помнеше от времето, когато бе пътувал по Източния бряг по работа. Беше много западнала през изминалите петдесет години, затова си тръгнахме. Но в последния момент нещо ме накара да се обърна и видях мистър Харви, който слизаше от един автобус.

Той влезе в закусвалнята и си поръча кафе. На пръв поглед в него нямаше нищо особено. За страничния наблюдател беше съвсем обикновен човек, като изключим очите му, но вече не носеше контактни лещи и никой не си даваше труд да погледне през дебелите стъкла на очилата му.

Една по-възрастна сервитьорка тъкмо му подаваше пластмасовата чаша с горещо кафе, когато чу звънчето на вратата и усети във въздуха хлад.

Беше една тийнейджърка, която през последните няколко часа седеше в автобуса на няколко седалки пред него, слушаше уокмена си и пригласяше на познатите мелодии. Изчака я на барплота, докато излезе от тоалетната и я последва навън.

Тръгна след нея по мръсния сняг покрай закусвалнята и зави зад козирката на автобусната спирка, където нямаше вятър и момичето можеше да си запали цигара. Приближи я. Тя дори не трепна. За нея той беше просто един зле облечен старик.

Прецени обстановката наум. Снегът и студът. Стръмната урва точно пред тях. Гората от другата страна. След това я заговори.

— Дълго пътуване — каза той.

Тя го погледна така, като че ли не можеше да повярва, че говори на нея.

— Ммм, да.

— Сама ли пътувате?

Точно тогава ги забелязах. Бяха се надвесели над главите им и образуваха дълъг ред. Ледени висулки.

Момичето угаси цигарата на тока на обувката си и се обърна да си върви.

— Гаден дъртак — изсъска тя и побягна.

В следващия миг една висулка се откърти и падна. Ледената тежест го удари по главата, той залитна и падна в урвата. Минаха седмици, преди снегът да се разтопи и да открият трупа му.

А сега нека ви разкажа за един специален човек:

Линдзи си направи градина в двора. Виждах я как скубе бурените около цветята. Пръстите й помръдваха в гумените ръкавици, докато си мислеше как да помогне на пациентите, които минаваха през кабинета и всеки ден, да изиграят картите, които животът им е раздал, как да облекчат болката си. Спомням си, че често от съзнанието й убягваха най-простите неща. Мина доста време, докато се сети, че когато работехме нещо по двора, винаги настоявах да кося тревата от вътрешната страна на оградата, за да мога да си играя с Холидей. Проследих мислите й и разбрах, че след една-две години, когато окончателно стегнат къщата и оградят двора, ще вземе куче за детето си. После си помисли, че сега има специални машини и подрязването на живия плет от стълб до стълб става за минути — на нас тази работа ни отнемаше часове, през които не спирахме да мърморим.