Алис Сиболд - Очи от рая

Той се наведе към мен и ме целуна по рамото. Не го почувствах. Ощипах се под одеялото. Нищо.

Облачето в края на леглото започна да придобива форма. Когато Рей стана, видях, че стаята се изпълва с мъже и жени.

— Рей — обадих се аз, точно преди да стигне до банята. Исках да кажа „Ще ми липсваш“ или „не си тръгвай“ или „благодаря ти.“

— Да?

— Трябва да прочетеш дневниците на Рут.

— Бъди сигурна.

Гледах го през сенките на призраците, събрали се накуп в края на леглото и видях, че ми се усмихва. Видях прекрасното му стройно тяло да се обръща и да минава през вратата. Мимолетен, внезапен спомен.

Когато от банята започнаха да излизат облаци пара, бавно се отправих към едно детско бюро, в което Хал държеше сметки и разни бележки. Отново се замислих за Рут; не бях предвидила тази удивителна възможност, за която тя беше мечтала още от срещата ни на паркинга. Разбрах, че и на небето, и на земята съм живяла с мечти. Мечтаех да стана природен фотограф, мечтаех да спечеля „Оскар“ през първата година в гимназията, мечтаех да целуна Рей Сингх още веднъж. Вижте какво се случва, когато си мечтател.

Пред мен имаше телефон и аз го взех. Без да мисля, набрах номера у дома, като пръстите ми сами си припомниха комбинацията.

При третото позвъняване някой вдигна телефона.

— Ало?

— Здравей, Бъкли — рекох аз.

— Кой се обажда?

— Аз съм, Сузи.

— Кой?

— Сузи, голямата ти сестра, миличък.

— Нищо не се чува — каза той.

Загледах се за минута в телефона и ги усетих. Стаята беше вече пълна с мълчаливи сенки. Сред тях имаше и деца, и възрастни.

— Кои сте вие? Откъде идвате? — попитах аз, но в стаята не се чу глас. И тогава забелязах нещо странно. Седях и наблюдавах другите, а Рут лежеше върху сключените си ръце на бюрото.

— Ще ми хвърлиш ли една кърпа? — провикна се Рей, след като затвори крана. Не отговорих и той дръпна завесата. Чух го да излиза от ваната и да идва към вратата. Видя Рут и се втурна към нея. Докосна я по рамото и тя сънливо се надигна. Очите им се срещнаха. Не се наложи да му дава обяснения. Той знаеше, че съм си отишла.

Помня как веднъж с Линдзи, Бъкли и родителите ни пътувахме с влак и влязохме в един тъмен тунел. Така се чувствах, когато напусках земята за втори път. Неизбежната крайна гара, която няма начин да пропуснеш, познатите гледки през прозореца. Но този път не бях откъсната от земята, съпровождаха ме и знаех, че поемаме на дълго пътешествие до едно място много, много далеч.

Да напусна за втори път земята, беше по-лесно, отколкото да дойда тук. В стаичката зад автосервиза на Хал видях двама приятели, прегърнати мълчаливо. Все още не бяха готови да разкажат на глас какво се бе случило с тях. Рут беше по-уморена и едновременно с това по-щастлива от всякога. А Рей едва сега започваше да осъзнава преживяното.

На следващата сутрин уханието на пая, който майка му печеше във фурната, се прокрадна по стълбището към стаята на Рей, където лежаха заедно с Рут. Целият им свят в миг се беше променил.

Бяха си тръгнали от автосервиза на Хал, като преди това се постараха да заличат всички следи от присъствието си. Мълчаха в колата, докато стигнаха до дома на Рей. По-късно вечерта Руана ги завари да спят, напълно облечени, сгушени един в друг. Беше щастлива, че Рей най-после си е намерил приятелка, макар и странна.

Към три през нощта Рей се размърда. Изправи се в леглото, загледа се в Рут, в дългите, източени крайници и красивото тяло, което бе любил, и внезапно усети прилив на благодарност и топлина. Протегна ръка да я погали и точно в този миг лъч лунна светлина се промъкна през прозореца, през който толкова години го бях наблюдавала да заляга над книгите си. Проследи лъча към осветеното място на пода и видя чантата на Рут.

Измъкна се от леглото, като внимаваше да не я събуди, и вдигна чантата. Вътре беше дневникът й. Извади го и започна да чете.

„По връхчетата на перата има въздух, а в основата им — кръв. Събирам кости. Иска ми се да отразят светлината подобно на късчета стъкло… и опитвам се да сглобя отново тези късчета, да ги скрепя здраво, за да могат убитите момичета да оживеят отново.“

Прескочи няколко страници и продължи да чете нататък:

„Станция на метрото Пен Стейшън, кабинка в тоалетната, борба, удар в умивалника. По-възрастна жена.

Жилище. Мъж и жена — съпрузи.

Покрив на МОТ Стрийт, тийнейджърка, застреляна.

Време — неизвестно. Момиченце се отправя към храстите в С. П. Бяла елегантна дантелена якичка.“