Алис Сиболд - Очи от рая

— Разширяват училището.

— Кварталът, изглежда, е забогатял — отбеляза замислено мистър Харви.

— По-добре тръгвайте — каза полицаят. Чувстваше се неудобно пред мистър Харви в таратайката му, но видях, че си записа номера й.

— Не съм искал да плаша никого.

Мистър Харви изпълни ролята си като истински професионалист, но в този момент той не ме интересуваше. Той се отдалечаваше все повече, а аз се съсредоточих върху Линдзи, която четеше учебниците си, върху фактите, които умът й попиваше от прелистваните страници, върху това, че е умна и невредима. В „Темпъл“ беше решила да стане психотерапевт. Мислех си, че само по някакво щастливо стечение на обстоятелствата сестра ми беше все още жива. Всеки ден е въпросителен знак.

Рут не каза на Рей какво се бе случило. Обеща си, че първо ще го запише в дневника си. Когато прекосиха пак пътя, отивайки към колата, Рей съзря нещо да лилавее под храстите, израснали върху висока купчина пръст, натрупана там от строителните работници.

— Това е зеленика — обясни той на Рут. — Ще набера едно букетче за мама.

— Чудесно, недей да бързаш — отвърна Рут.

Той навлезе в храстите край колата и се изкатери по купчината, докато стигна зелениките. Рут остана долу. Рей не мислеше повече за мен. Мислеше си за усмивката на майка си. Най-сигурният начин да я накара да се усмихне беше да й подари букет от диви цветя като тези. После я гледаше как притиска внимателно венчелистчетата, за да останат отворени, и пъха цветята между черно-белите страници на някой речник или справочник. Рей прехвърли върха на купчината и мина от другата й страна с надеждата, че там ще има още зеленика.

Когато го видях да изчезва от погледа ми, по гърба ми полазиха тръпки. Чух Холидей, който ръмжеше ниско и гърлено от страх, и осъзнах, че не е скимтял заради Линдзи. Мистър Харви беше стигнал до бариерата при Ийлз Род. Видя ямата и ограничителните стълбове, оранжеви като колата му. Беше се освободил от един труп тук. Спомни си колието на майка си и колко топъл беше кехлибарът, когато го сложи в ръцете му.

Рут видя жените в кървавочервени одежди, натъпкани в колата. Тръгна към тях. На мястото, където бях погребана, мистър Харви подмина Рут. Всичко, което тя видя, бяха жените. След това настъпи мрак.

В този момент аз паднах на земята .

Рут се строполи на пътя. Това почувствах. Пропуснах да видя как мистър Харви продължава пътя си незабелязан, необичан, неканен.

Загубих равновесие и залитнах безпомощно. Изтърколих се през отворената портичка на беседката, после през моравата и пресякох най-отдалечената граница на небето, където бях живяла през всичките тези години.

Чух Рей да крещи във въздуха над мен, бях оградена със свод от звуци.

— Рут, добре ли си?

Той я хвана и я разтърси.

— Рут, Рут — викаше той. — Какво стана?

А аз бях в очите на Рут и гледах нагоре. Усещах твърдата настилка на пътя под гърба и, разкъсаната от острите ръбове на чакъла плът под дрехите й. Усещах всичко — топлината на слънцето, миризмата на асфалт — но не виждах Рут.

Чух нещо да клокочи в гърдите й, стомахът й се сви, но въздухът все пак стигна до белите й дробове. После тялото й се напрегна и потръпна. Нейното тяло. Рей над нея, очите му — сиви, пулсиращи, оглеждат пътя без надежда за помощ. Не беше видял колата, излезе от храсталаците щастлив, понесъл букет диви цветя за майка си, и намери Рут да лежи на пътя.

Тя напираше да се откъсне от тялото си. Бореше се да излезе, а аз бях вътре и се борех с нея. Исках да я задържа, молех се за невъзможното, но тя се дърпаше. Нищо и никой не можеше да я задържи, да прекъсне полета й. За разлика от яснотата, с която досега бях наблюдавала всичко от небето, този път виждах само смътно петно. Страстен стремеж и гняв, устремени нагоре.

— Рут — каза Рей. — Чуваш ли ме, Рут?

Точно преди да затвори, преди всички светлини да угаснат и светът да изпадне в безумство, аз се взрях в сивите очи на Рей Сингх, в мургавата му кожа, в устните му, които веднъж бях целунала. После, като ръка, изтръгнала се от желязна хватка, Рут прелетя край него.

Очите на Рей ме зовяха. Нямах повече желание да бъда наблюдател, изпитвах мъчителен копнеж да бъда отново жива на земята. Не да гледам отгоре, а да бъда до него — най-сладостното нещо, за което мечтаех.

Бях я видяла някъде в синята синева на граничната зона — Рут мина край мен, докато се носех към земята. Но тя не беше човешка сянка, не беше призрак. Беше умно момиче, което отхвърляше оковите на правилата.