Алис Сиболд - Очи от рая

— Чудя се дали сервизът е все още на Хал Хеклър — каза Рут. — Падах си по него, когато бях по-малка.

След това се обърна към шахтата и неясно очертаните й ръбове. Вървяха мълчаливо. Рут се придвижваше към целта, описвайки стесняващи се кръгове. Рей я следваше. Отдалеч ямата изглеждаше безобидна — като обрасло с треви блато, започнало да пресъхва. Край нея имаше туфи трева и плевели, но ако си достатъчно близо, виждаш, че твърдата почва свършва и нататък има светлокафява, тинеста маса. Мека и неравна, тя поглъщаше всичко, попаднало на повърхността й.

— Откъде знаеш, че няма да ни погълне? — попита Рей.

— Не сме достатъчно тежки — отвърна Рут.

— Спри, ако почувстваш, че затъваш.

Наблюдавайки ги, аз си спомних как държах Бъкли за ръка в деня, когато отидохме да изхвърлим хладилника. Докато баща ми разговаряше с мистър Фланаган, брат ми и аз се приближихме до мястото, където земята започваше да се накланя и размеква и се кълна, че усетих как поддава под краката ми. Беше същото чувство, както когато ходех из гробището край църквата, краката ми изведнъж затъваха в плитките тунели, изкопани от къртиците между надгробните камъни.

Накрая именно заради спомена за къртиците и картинките на техните слепи, зъбати муцуни с големи носове по книжките се примирих по-лесно с факта, че потънах в земята, затворена в тежък, метален сейф. Къртиците не можеха да проникнат в него.

Рут се приближи на пръсти към ръба — или поне така изглеждаше — а аз си спомних смеха на татко в онзи останал в далечното минало ден. По пътя за вкъщи съчиних една история за брат ми. Разказах му, че под ямата, вътре в земята, има цяло село, за което никой не знае, и че жителите му се радват на хвърлените там уреди като на дар от някакво земно небе. „Когато нашият хладилник стигне до тях — казах аз, — те ще ни възхваляват, защото тези дребни човечета са добри майстори и обичат да поправят разни неща“. Смехът на татко изпълни колата.

— Рути — обади се Рей. — Не се приближавай повече.

Пръстите на Рут бяха върху меката пръст, петите й — върху твърдата почва. Имах смътното чувство, че може да вдигне ръце с изпънати пръсти и да се гмурне в ямата, за да бъде при мен. Но Рей застана зад нея.

— Виж, земната паст се оригва.

И тримата се бяхме загледали в крайчеца на нещо метално, което се издигаше към повърхността.

— Голямата пералня „Мейтаг“ от шейсет и девета — каза Рей.

Но не беше пералня, нито сейф. Беше стара, червена газова печка, която бавно се движеше.

— Мислиш ли си понякога къде може да е тялото на Сузи?

Искаше ми се да изляза изпод храстите, които почти скриваха бледосинята им кола, да пресека пътя, да вляза в ямата, да се появя отново, да я потупам по рамото и да й кажа: „Ето ме! Успяхте! Бинго!“

— Не — отвърна Рей, — оставил съм това на теб.

— Тук всичко се променя. Всеки път, когато си идвам у дома, нещо е изчезнало и това прави мястото различно от всички други в страната — каза тя.

— Искаш ли да влезем в къщата? — попита я Рей, но мислеше за мен. Как се влюби в мен, когато беше на тринадесет. Беше ме видял да вървя пред него, прибирайки се у дома, и комбинацията от прости неща: карираната пола, която не ми беше по мярка, тъмносиньото ми късо палто, цялото покрито с космите на Холидей, слънчевите петна по косата ми, която според мен беше с миши цвят. После, няколко дни по-късно, в час по обществени науки, вместо да прочете доклада си за Британско-американската война от 1812 г., той започна да чете есето си за „Джейн Еър“. Само аз не му се присмях и му съчувствах.

Рей вървеше към къщата, която скоро щеше да бъде разрушена. Късно една нощ мистър Конърс беше прибрал от нея всичко по-ценно — дръжките на вратите, кранчетата — но Рут остана при ямата. Когато се случи, Рей тъкмо се канеше да влезе в къщата. Съвсем ясно тя ме видя да стоя там до нея, с очи вперени в мястото, където мистър Харви беше изхвърлил сейфа с трупа ми.

— Сузи — каза Рут, усещайки още по-силно присъствието ми, когато изрече името ми.

Но аз мълчах.

— Написах стихове за теб — каза Рут, опитвайки се да ме накара да остана при нея. Това, което беше желала през целия си живот досега, най-после се случи. — Не искаш ли нещо, Сузи?

После аз изчезнах.

Рут замръзна в очакване в сивата светлина на Пенсилванското слънце. Въпросът й ехтеше в ушите ми: „Не искаш ли нещо?“

В автосервиза на Хал отвъд железопътната линия нямаше никой. Беше си взел свободен ден, за да заведе Самюъл и Бъкли на мото изложението в Раднър. Виждах как Бъкли прокарва ръце по обтекателя на един червен мини байк. Наближаваше рожденият му ден и Хал и Самюъл го наблюдаваха. Хал искаше да даде стария алт саксофон на Самюъл на брат ми, но се намеси баба Лин. „Той има нужда от нещо, по което да удря, скъпи — каза тя. — Рано му е още за по-деликатни неща.“ И така, Хал и Самюъл събраха пари и купиха на брат ми комплект барабани втора ръка.