Алис Сиболд - Очи от рая

Тя приключи с храната, плати сметката и излезе от закусвалнята, без да вдигне очи. Камбанката, монтирана на вратата, издрънча, когато я отвори, тя се стресна и сърцето й заби лудо в гърдите.

Успя да пресече пътя невредима, но когато пое през паркинга, се задъхваше. Колата на нерешителната посетителка беше все още там.

В главното фоайе, където хората рядко се заседяваха, реши да седне и да изчака, докато дишането й се нормализира. Ще остане няколко часа при него и когато се събуди, ще се сбогува. Веднъж взела решение, тя се успокои. Внезапно освобождаване от отговорност. Билет за далечни земи.

Беше доста късно, минаваше десет часът и асансьорът, който взе до петия етаж, беше празен. Бяха намалили осветлението в коридора. Мина покрай две сестри, които тихо си разменяха клюки. Долови радостната възбуда, с която обсъждаха подробностите, във въздуха витаеше непринудена близост. После, точно когато едната от сестрите не успя да овладее изблика на пронизителен смях, мама отвори вратата на стаята, където беше баща ми, и я остави да се хлопне след нея.

Беше сама.

В стаята беше тихо, все едно беше попаднала в безвъздушно пространство. Чувствах, че мястото ми не е тук, че аз също трябва да си вървя. Но бях като прикована.

Татко спеше, осветен от слабата светлина на флуоресцентната лампа над леглото му. Това напомни на мама за предишното й идване в болницата, когато беше решила да го напусне.

Видях как взима ръката му и си припомних как със сестра ми седяхме под копието на надгробната плоча в коридора на втория етаж. Аз играех ролята на мъртвия рицар, отишъл на небето заедно с вярното си куче, а тя беше неговата изпълнена с живот съпруга. „Нима от мен се очаква да остана свързана цял живот с една замръзнала в безвремието статуя?“ Любимата реплика на Линдзи.

Мама дълго седя, държейки ръката на баща ми. Мислеше си колко хубаво би било да легне на чистите болнични чаршафи до него. Но това беше невъзможно.

Приведе се към него. Въпреки антисептиците и спирта долавяше уханието на трева, което излъчваше кожата му. Когато заминаваше, сложи в багажа си една риза на баща ми, която тя много обичаше, и понякога я обличаше, само за да усети частица от него до себе си. Никога не я носеше навън, за да се запази по-дълго миризмата й. Спомни си как една нощ, когато той много й липсваше, обви една възглавница в ризата, закопча я и я прегърна като някоя гимназистка.

През затворения прозорец долиташе далечното бучене на колите по магистралата. Болницата беше затворена през нощта. Чуваше се само тихото шляпане на каучуковите подметки на сестрите по коридора.

Точно през тази зима тя беше казала на една млада жена, която в съботните дни работеше с нея на бара за дегустации, че в отношенията между мъжа и жената единият винаги е по-силен. „Това не значи, че по-слабият не обича по-силния“, беше казала тя, търсейки разбиране. Момичето я беше погледнало объркано. Но за мама беше важно, че изразявайки мислите си на глас, признаваше пред себе си своята слабост. От това прозрение й се бе завило свят. Защо през всичките тези години си бе мислила точно обратното?

Придърпа стола си по-близо до главата на татко и опря лицето си в края на възглавницата му, за да наблюдава дишането му и потрепването на клепачите му, докато сънува. Как е възможно да обичаш толкова един човек и да го пазиш в тайна от себе си, събуждайки се всеки ден далеч от дома? Беше се оградила с билбордове и пътища, беше издигнала барикади зад себе си, беше свалила огледалото за обратно виждане и си мислеше, че по този начин той ще изчезне? Че ще може да заличи годините съвместен живот и децата?

Докато го наблюдаваше, успокоена от равномерното му дишане, всичко се оказа толкова просто, че в началото дори не го разбра. Замисли се за стаите в нашата къща и часовете, прекарани в тях, които толкова упорито се бе опитвала да забрави. Сега, когато се беше върнала, те й се струваха още по-сладки, подобно на забравени на полицата плодове. Там, на тази полица бяха всички паметни дати и наивността на първата им любов, общите им мечти, коренът на разцъфващия семеен живот. Първото потвърждение на всичко това. Моето раждане.

Забеляза, че на челото на татко се е появила още една бръчка. Харесваше посребрелите при слепоочията му коси.

Скоро след полунощ сънят я пребори, въпреки усилията й да държи очите си отворени, за да се нагледа на лицето му, да запомни всичко и да се сбогува на сутринта.

Докато очите им бяха затворени и те спокойно спяха един до друг, аз зашепнах: