Алис Сиболд - Очи от рая

— Татко?

— Сине — каза той с треперещ глас и протегна ръка към брат ми.

— Ще извикам баба. — И Бъкли хукна към къщата.

Легнал на една страна, с лице към старите ми дрехи, татко прошепна: „Никога не можеш да направиш избор. Обичам и трима ви.“

Тази нощ татко лежеше на болничното легло, свързан с монитори, които пиукаха и жужаха. Беше време да се разтрият краката и гърбът му. Време да бъде успокоен и въведен — но къде?

Часовникът над леглото му отмерваше минутите и аз си спомних как с Линдзи късахме листенцата на маргаритките в двора и брояхме: „обича ме, не ме обича“. В същия ритъм часовникът редуваше двете ми най-големи желания: „умри заради мен, не умирай заради мен“. Въпреки волята си, разкъсвах отслабналото му сърце. Ако умре, ще бъдем завинаги заедно. Толкова ли беше лошо да искам това?

У дома Бъкли лежеше в мрака на леглото си, издърпал завивката до брадичката си. Не му позволиха да влезе в реанимацията на болницата, където Линдзи ги беше закарала, следвайки линейката, в която бяха качили баща ми. Брат ми чувстваше огромна вина, въпреки че Линдзи не бе му казала и дума да го упрекне, само го питаше: „За какво говорихте? Защо татко беше толкова разстроен?“

Най-големият страх на малкия ми брат беше, че може да го напусне единственият човек, който означаваше толкова много за него. Той обичаше Линдзи, баба Лин, Самюъл и Хал, но край баща ми ходеше на пръсти и внимателно го наблюдаваше сутрин и вечер, за, да не би да го изгуби, защото не е проявил достатъчно бдителност.

Стояхме двамата — мъртвото и живото дете — от двете страни на татко, и двамата обзети от едно и също желание. Всеки от нас искаше той да е завинаги с него. Но да се изпълни желанието и на двама ни беше невъзможно.

Татко беше пропуснал да отиде в стаята на Бъкли, за да му пожелае лека нощ, само два пъти в живота му. Веднъж, когато отиде в царевичната нива да търси мистър Харви, и сега, когато лежеше в болницата под наблюдение, за да не получи втори инфаркт.

Бъкли съзнаваше, че е вече голям, за да отдава значение на такива неща, но ми беше мъчно за него. Целувката за лека нощ беше цял ритуал. Татко спускаше венецианските щори и прокарваше надолу ръце по тях, за да е сигурен, че ламелите са плътно затворени и няма опасност някой слънчев лъч да се промъкне и да пробуди сина му, преди самият той да е дошъл да го събуди — кожата по ръцете и краката на брат ми настръхваше от радостно очакване.

— Готов ли си, Бък? — питаше баща ми и понякога Бъкли отговаряше „Тъй вярно, сър“, друг път „Старт!“, но когато му беше лошо или беше уморен и искаше да заспи, отвръщаше просто „Да!“. Тогава татко хващаше двата края на тънката памучна завивка между палеца и показалеца си, сгъваше я и след това рязко я опъваше, така че бледосиният (ако беше на Бъкли) или лилавия (ако беше мой) чаршаф се издуваше като парашут, спускаше се плавно надолу и покриваше коленете, ръцете, бузите и брадичката му. Въздушната струя и завивката докосваха кожата му едновременно и му даваха усещане за свобода и защита. Беше прекрасно, чувстваше някаква сладостна уязвимост, по тялото му пробягваха тръпки и единственото, на което можеше да се надява, беше баща ми да го направи пак, ако го помоли. Въздух и завивка, въздух и завивка. Мълчаливо единство между едно малко момче и обзет от скръб баща.

Тази нощ отпусна глава на възглавницата и се сви в леглото си като ембрион. Не се сети да спусне щорите и виждаше хълма, изпъстрен със светлинките на близките къщи. В другия край на стаята различаваше решетъчните врати на шкафа, от който някога си мислеше, че ще изскочат зли вещици и ще се присъединят към дебнещите го под леглото дракони. Вече не се плашеше от такива неща.

— Моля те, Сузи, не позволявай татко да умре — шепнеше той. — Имам нужда от него.

Разделяйки се с брат ми, минах покрай беседката, под лампите, надвиснали като горски плодове, и видях, че настланата с тухли пътека се разделя на две.

Вървях, докато тухлите преминаха в каменни плочи, след това в ситен чакъл и накрая в отъпкана земя, простираща се на километри край мен. Спрях се. Бях прекарала достатъчно дълго тук горе, за да знам, че нещо ще се случи. Светлината започна да помръква и небето придоби приятен тъмносин цвят, както в нощта на моята смърт. Видях някой да навлиза в полезрението ми, но беше далеч и в началото не можех да различа дали е мъж или жена, дете или възрастен човек. Когато луната освети фигурата, разбрах, че е мъж. Уплашена и задъхана, аз се спуснах нататък, за да разбери кой е. Дали беше баща ми? Това ли желаех така отчаяно през цялото време?