Алис Сиболд - Очи от рая

Нямаше да разбере, че Самюъл е предложил на сестра ми да се оженят, ако не беше Рей — единственият, с когото поддържаше връзка, след като завърши училище. Беше чула, че мама ни е напуснала, още докато беше във „Феърфакс“. По този повод в гимназията наново плъзнаха слухове и Рут видя как сестра ми успява, въпреки болката, да ги подминава с гордо вдигната глава. Понякога двете се засичаха по коридорите. Рут изричаше по няколко утешителни думи, но внимаваше да не навреди на Линдзи със самия факт, че разговаря с нея. Рут знаеше, че в училище я смятат за откачена, както и че единствената нощ, която бяха прекарали заедно на срещата на младите дарования, беше просто сън, в който отделни елементи се обединяват, без да се подчиняват ма омразните училищни правила.

Но Рей беше различен. Целувките, прегръдките им и ранните ласки бяха за нея като музейни експонати — спомени, които тя пазеше под стъклен похлупак. Срещаше се с него винаги когато посещаваше родителите си и бе решила, като се върне този път, да отидат заедно при ямата. Той щеше да е доволен да си почине от непрекъснатото зубрене и ако й провървеше, щеше да й разкаже за някоя хирургическа операция, на която беше присъствал, както често правеше. Когато Рей й описваше такива неща, тя не само разбираше каква е процедурата, но и какво чувства човек в такива случаи. Той пресъздаваше всичко така живо, сякаш несъзнателно изпращаше към нея малки пулсиращи вълни.

Вървейки на север по Първо Авеню, тя отмяташе наум местата, където преди се беше спирала, убедена, че там е убита жена или момиче. Вечер се опитваше да опише преживяното в дневника си, но често беше така погълната от въображаемото кръвопролитие, извършено в тъмнината под някакви сводове или в малка, безлюдна уличка, че от вниманието й убягваше по-простото и очевидното — реалните места от криминалната хроника, където действително бяха убили и заровили някоя жена.

Не знаеше, че е нещо като знаменитост на небето. Бях разказала ма мнозина с какво се занимава, как улавя моментите на тишина в града и пише малки молитви в дневника си и историята й се разпространи толкова бързо, че жените чакаха на опашка, за да разберат дали е открила мястото, където са били убити. Тя си имаше фенове на небето, макар че щеше да се разочарова, ако разбереше, че те не благоговеят пред образа й под тихите звуци на небесни литаври, а приличат повече на тайфа от тийнейджъри, които с настървение четат списание „Тийн Бийт“.

Следях я и я наблюдавах и когато стигнеше до някое от онези трагични места, за разлика от вятърничавата тълпа от поклонници аз изпитвах не само любопитство, но и болка. Пред очите на Рут изникваше образ, който се запечатваше в паметта й. Понякога тези видения бяха като ярък мимолетен пламък — падане по стълбите, вик, удар, пръсти, стегнати около нечие гърло, друг път беше цяла сцена, която се разиграваше във въображението й и продължаваше точно толкова време, колкото беше необходимо едно момиче или жена да умре.

Никой на улицата не се интересуваше от облечената в черно енергична млада жена, която спираше внезапно насред оживената градска улица. Скрита зад образа на студентка от художествената академия, тя можеше да броди надлъж и нашир из Манхатън, без да се слива с тълпата, но и без да се отличава от нея, затова изобщо не й обръщаха внимание. Но ние знаехме, че тя изпълнява важна мисия — мисия, с която ловенето хора на земята не биха се заели, защото бяха твърде страхливи.

След дипломирането на Линдзи и Самюъл, аз се присъединих към нея по време на една такава разходка. Когато Рут стигна Сентръл Парк, вече беше късен следобед, но наоколо все още имаше хора. По окосената трева бяха насядали двойки. Рут се загледа в тях. В слънчевия следобед пламтящият й поглед будеше безпокойство и когато младите хора го улавяха, затваряха очи или се извръщаха.

Обикаляше парка без посока. Имаше мрачни ъгли, видимо запечатали историята на насилие, извършено под клоните на дърветата, която тя би могла да документира, но предпочиташе местата, които се смятаха за безопасни. Хладната проблясваща повърхност на езерото с патиците, сгушено в оживения югоизточен край на парка, или спокойният изкуствен водоем, в който старците пускаха красиви, издялани от дървесна кора лодки.

Седна на една пейка край алеята, водеща към зоологическата градина, и се загледа в децата, играещи под зоркия поглед на бавачките си, и самотните мъже и жени, които четяха под сянката на дърветата или на слънце. Беше уморена от разходката си из града, но все пак извади дневника от чантата си. Отвори го на скута си и хвана писалката, като си даде вид, че размишлява. Рут беше разбрала, че е по-добре да изглежда, че си зает с нещо, когато наблюдаваш другите. Иначе имаше опасност да се приближи някой непознат мъж и да я заговори. Дневникът беше нейният най-близък, най-верен другар. На него доверяваше всичко.