Алис Сиболд - Очи от рая

— Сигурно — съгласи се той, опитвайки се да се настрои на нейната вълна.

— Колко е от тук до вкъщи?

— Към шестнайсет километра. Може би тринайсет.

— Да тръгваме тогава.

— Ти си луда.

— Имаме маратонки в багажа.

Не можеха да тичат в кожените си дрехи, затова останаха по бельо и тениски — единственият случай в семейството ни, когато можеше да се каже за някого, че има нещо общо със стрийкърите 28 28 Стрийкър — човек, който се показва гол на публични места. — Б.пр. . Самюъл както винаги водеше и определяше темпото. Пътят беше пуст. Само от време на време по мокрото шосе минаваха случайни автомобили, които ги заливаха със стена от вода, карайки ги да дишат като риби. И за двамата не беше нещо ново да тичат в дъжда, но не и в такъв порой. Измислиха си игра кой ще се опази по-добре от дъжда и с танцова стъпка се вмъкваха под короните на дърветата, а по краката им полепваше кал и мръсотия. След петия километър продължиха да тичат мълчаливо, поддържайки обичайния си отмерен ритъм. Чуваше се единствено дишането им и плясъкът на маратонките им по асфалта.

В един момент, прецапвайки през една голяма локва, без дори да се опита да я избегне, Линдзи си спомни как ходехме да плуваме в басейна на местния клуб, докато смъртта ми не сложи край на социалния живот на семейството ни. Басейнът беше някъде близо до пътя, по който тичаха, но тя не вдигна глава, за да потърси с поглед познатата й телена ограда. В съзнанието й изплува един спомен. Двете плуваме, облечени в банските си костюми с къси набрани полички, и се гледаме с отворени очи под водата — умение, което сме усвоили съвсем наскоро. Косите ни се носят зад нас, поличките прилепват към телата ни, бузите ни са издути от задържания въздух. После се прегръщаме, стрелваме се нагоре и излизаме на повърхността. Поемаме въздух, ушите ни изпукват и се заливаме от смях.

Наблюдавах как тича красивата ми сестра, как мускулите и дробовете й се свиват и отпускат, как й помагат придобитите в басейна умения — гледаше пред себе си през дъжда, а краката й се движеха в ритъма, зададен от Самюъл. Знаех, че не бяга от мен или към мен. Приличаше на човек, прострелян от куршум, раната се беше затворила и след осемте дълги години от нея беше останал само белег.

Когато бяха на по-малко от два километра от дома, дъждът отслабна и хората започнаха да надничат от прозорците си към улицата.

Самюъл забави крачка и тя го настигна. Тениските им бяха залепнали за телата им като втора кожа.

Линдзи усети спазъм от едната си страна, но болката премина и тя продължи да тича редом със Самюъл. Изведнъж кожата й настръхна, а на лицето й се появи широка усмивка.

— Ще се женим! — каза тя и той рязко спря и я прегърна. Все още се целуваха, когато по пътя мина една кола и шофьорът наду клаксона.

Беше четири часът, когато на вратата на къщата ни се позвъни. Хал беше в кухнята. Беше си сложил престилката на майка ми и режеше шоколадов сладкиш с орехи, за да помогне на баба Лин. Приятно му беше да работи, така се чувстваше полезен и баба ми често го караше да свърши нещо. Разбираха се чудесно. А Бъкли, семейният ангел хранител, обичаше да си похапва.

— Аз ще отворя — каза татко.

По време на дъжда той се утешаваше с уиски със сода, което баба Лин му наливаше, без да се скъпи. Но щом чу звънеца, се отправи към вратата с устрема и грацията на пенсиониран балетист, накуцващ леко с единия си крак след дългите години еленови скокове и пируети.

— Толкова се притесних — каза той, когато отвори вратата.

Линдзи стоеше, обгърнала раменете си, за да скрие гърдите си, и татко се засмя, извърна поглед и побърза да донесе одеяла от един шкаф наблизо. Самюъл зави Линдзи с едно одеяло, а татко наметна друго на раменете му. На плочките под тях се образуваха локвички. Линдзи тъкмо се беше завила, когато Бъкли, Хал и баба Лин се появиха в коридора.

— Бъкли, донеси кърпи — разпореди се баба Лин.

— В този вид ли карахте мотора? — попита Хал, който не можеше да повярва на очите си.

— Не, тичахме дотук — отвърна Самюъл.

— Какво?

— Вървете в дневната — каза татко. — Ще запалим камината.

Седнали с гръб към огъня, двамата още трепереха от студ и една след друга пресушаваха чашите бренди, които баба Лин и Бъкли им сервираха на сребърен поднос. Междувременно разказаха на всички за мотоциклета, къщата и осмоъгълната стая с прозорците, от която Самюъл беше изпаднал във възторг.

— Всичко ли е наред с мотоциклета? — попита Хал.