Алис Сиболд - Очи от рая

Самюъл откара мотоциклета под дъбовете близо до пътя. Седмица преди това бяха ходили заедно да ги подстрижат в бръснарницата на Маркет Стрийт и макар че косата на Линдзи беше по-светла и мека, отколкото тази на Самюъл, и двамата бяха с еднакви къси стърчащи прически. Миг след като свалиха шлемовете си, косите им се намокриха от едрите капки, които се процеждаха през короните на дърветата, и гримът на Линдзи се разтече. Гледах как Самюъл почиства с палец бузата й. „Честито дипломиране“, каза той в тъмнината и се наведе да я целуне.

Още от първата им целувка в кухнята две седмици след смъртта ми, аз знаех, че той — както си говорехме, заливайки се от смях, когато бяхме малки и още си играехме с кукли — е първата и последна любов на Линдзи. Самюъл се беше появил, когато тя имаше нужда от него, и между тях веднага се установи силна връзка. Заедно отидоха да учат в „Темпъл“. На него учението там скоро му опротивя, но сестра ми го теглеше напред. Тя го правеше с радост и той успя да завърши.

— Да се опитаме да намерим дървета с по-гъсти листа — каза той.

— Ами мотоциклетът?

— Сигурно ще се наложи Хал да ни прибере, когато дъждът спре.

— По дяволите!

Самюъл се засмя и я поведе за ръка. В този момент се разнесе първият гръм и Линдзи подскочи. Той стисна по-здраво ръката й. В далечината проблясваха светкавици и гърмеше все по-силно. За разлика от мен тя се боеше от бурите. Изнервяше се и не я свърташе на едно място. Представяше си разцепени на две дървета, запалени от мълнии къщи и кучета, които ужасени се свират по мазетата из предградията.

Вървяха през шубраците под дърветата, мокри до кости. Следобедът едва беше преполовил, но вече притъмняваше и Самюъл осветяваше пътя им с фенерчето си. Макар мястото да изглеждаше безлюдно, навсякъде се забелязваха следи от присъствието на хора. Под краката им скриптяха консервени кутии и се налагаше да подритват празни бутилки. Изведнъж сред гъсталака и сумрака двамата съзряха редица изпочупени прозорци под самия покрив на една стара викторианска къща. Самюъл побърза да изключи фенерчето.

— Мислиш ли, че там има някой? — попита Линдзи.

— В къщата е тъмно.

— И страшно.

Те се спогледаха и сестра ми изрече на глас това, което и двамата си мислеха:

— Но е сухо.

Хванати за ръце под дъжда, който се лееше като из ведро, те се затичаха с всички сили към къщата, като внимаваха да не се спънат и да се подхлъзнат в калта.

Приближиха се и Самюъл забеляза островърхия покрив и резбата под фронтоните. Повечето прозорци на първия етаж бяха заковани с дъски, но входната врата се люлееше свободно напред-назад на пантите си и се удряше в стената от вътрешната страна. Макар че му се искаше да остане на дъжда и да разгледа стрехите и корнизите, той се втурна вътре заедно с Линдзи. Застанаха на няколко крачки от прага, трепереха и се взираха в гората, заобикаляща къщата. Огледах набързо стаите в старата къща. Нямаше никого. В ъглите не се спотайваха чудовища, стаите не се обитаваха от скитници.

Тези незастроени земеделски участъци изчезваха все по-бързо, но бяха тясно свързани с детството ми. Живеехме в един от първите комплекси, построени върху земеделска земя, който се превърна в модел за подражание и не след дълго се нароиха много като него. Но в спомените ми се е запечатала онази отсечка от пътя, където къщите нямаха ярки облицовки, павирани алеи за коли и грамадни пощенски кутии. Самюъл също помнеше това време.

— Еха! — възкликна Линдзи. — Как мислиш, колко е стара?

Гласът й се удари в стените и проехтя като в празна църква.

— Хайде да я разгледаме — предложи Самюъл.

През дъските, заковани по прозорците на първия етаж, не се виждаше почти нищо, но с помощта на фенерчето на Самюъл можаха да различат старинна камина и дървени первази по стените, за да не ги драскат мебелите.

— Погледни пода — каза Самюъл. Коленичи и дръпна Линдзи да коленичи до него. — Виждаш ли дървен паркет? Тези хора очевидно са били по-богати от съседите си.

Сестра ми се усмихна. Хал беше луд по мотоциклетни двигатели, а Самюъл беше обсебен от дърводелството.

Той прокара пръсти по пода и я накара да направи същото.

— Тази развалина е страхотна.

— Викторианска? — опита се да отгатне Линдзи.

— Да не казвам голяма дума — отвърна Самюъл — но мисля, че е неоготическа. Направи ми впечатление, че фронтоните са с кръстовидни декоративни греди, значи е строена след 1860 г.

— Виж това — каза Линдзи.