Алис Сиболд - Очи от рая

Още преди да постъпи в университета на Пенсилвания, беше запаметил толкова термини и определения, че започнах да се тревожа. При всичко онова, което беше натъпкал в мозъка си, дали щеше да има място за нещо друго? Приятелството на Рут, обичта на майка му и споменът за мен вероятно щяха да отстъпят място на понятия като очна леща, вестибуларен апарат и любимата ми симпатична нервна система.

Тревогата ми беше напразна. Руана прерови цялата къща, за да намери нещо, което синът и да вземе със себе си като талисман — нещо не по-малко солидно и тежко от „Анатомията на Грей“, което да поддържа поетичната му страна жива. Без той да знае, тя пъхна в багажа му томче с индийска поезия. Вътре в книгата имаше моя отдавна забравена снимка. Когато разопакова багажа си в общежитието „Хил Хаус“, снимката падна на пода до леглото му. Дори и да я гледаше като професионалист — кръвоносните съдове на очната ябълка, анатомията на носната кухина, светлия цвят на епидермиса — той помнеше устните, които някога беше целунал.

През юни 1977 г., в деня, когато би трябвало да бъде абитуриентската ми вечер, Рут и Рей вече бяха заминали. Щом приключиха занятията във „Феърфакс“, Рут потегли към Ню Йорк със стария червен куфар на майка си, пълен с нови черни дрехи. Рей, който беше завършил училище по-рано, беше в края на първата си година в университета.

През този ден в нашата кухня баба Лин даде на Бъкли една книга за градинарството. Разказа му как от семената израстват растения. Обясни му, че репичките, които той толкова мразеше, растат най-бързо и че обожаваните от него цветя също могат да поникнат от семена. И започна да го учи да разпознава цветята цинии и невени, теменуги и люляк, карамфили, петунии, грамофонче.

Понякога мама се обаждаше от Калифорния. Разговорни; на родителите ми бяха кратки и трудни. Тя питаше как са Бъкли. Линдзи и Холидей, как вървят нещата вкъщи и има ли нещо по-специално, което татко би искал да й каже.

— Липсваш ни — рече той през декември 1977 г. Листата на дърветата бяха опадали и вятърът ги беше отвял, но все още не беше завалял сняг, макар земята да бе готова да го приеме.

— Зная — каза тя.

— Какво стана с преподаването? Мислех, че това е планът ти.

— Да, прав си — съгласи се тя. Говореше по телефона от офиса на винарната. След като се изнесе обедната тълпа, работата беше по-малко, но очакваха скоро да пристигнат пет лимузини с порядъчно подпийнали възрастни дами. Тя замълча и после каза нещо, което никой, най-малко баща ми, би могъл да оспори. — Но плановете се променят.

В Ню Йорк Рут живееше под наем в малка стаичка при една възрастна жена в Ийст Сайд. Това беше единственото, което можеше да си позволи, а и без това нямаше намерение да се задържа много в квартирата си. Всеки ден навиваше дюшека си и го прибираше в ъгъла, за да освободи място на пода и да се облече. Връщаше се в квартирата си веднъж на ден и не оставаше за дълго там, освен ако нямаше наложителна причина. Използваше стаичката само за спане, а и за да има адрес — солиден, макар и малък пристан.

Работеше в един бар и през свободното си време обикаляше из Манхатън. Наблюдавах я как пристъпва войнствено, удряйки токовете на ботушите си в цимента, убедена, че навсякъде край нея жените стават жертва на убийство. Спираше на светофара и оглеждаше улицата. Влизаше в някое кафене или бар, пишеше в дневника си кратки молитви и поръчваше най-евтиното от менюто, за да може да използва тоалетната.

Беше се убедила, че има второ зрение и вижда неща, които са скрити за другите. Не знаеше каква е ползата от него, но макар да си водеше подробни записки, за да ги ползва в бъдеще, вече се беше преборила със страха. Светът на мъртви жени и деца, който се бе разкрил пред нея, беше не по-малко реален от света, в който живееше.

В библиотеката на университета на Пенсилвания Рей четеше статия по проблемите на геронтологията, озаглавена „Обстоятелства на смъртта“. В нея беше описано изследване, проведено в старчески домове, където голяма част от обитателите често се оплаквали на докторите и сестрите, че нощно време виждат до леглото им откъм краката да стои изправена сянка, която се опитва да им говори или ги вика по име. Понякога били толкова възбудени от виденията си, че се налагало да им дават успокоителни или да ги привързват към леглото.

По-нататък се обясняваше, че виденията са резултат от микроинсулти, предшестващи смъртта. „Хората смятат, че в такива моменти им се явява ангелът на смъртта. При разговор с близките на пациента, ако изобщо стане въпрос за това, трябва да им се обясни, че това са микроинсулти, които усложняват и без това тежкото състояние на пациента.“