Алис Сиболд - Очи от рая

Бебешки плач на плажа.

Долу сред скалите мама забеляза една пясъчна хлътнатина и там, върху застланото одеяло, пълзеше едно бебе — очевидно момиченце — с плетена розова шапка, гащеризон и обувчици. Освен него на одеялото имаше само някаква бяла плюшена играчка, мама предположи, че е агънце.

По-далеч, с гръб към нея, бяха застанали група възрастни с угрижен и делови вид. Бяха облечени в черно и тъмносиньо, с накривени на една страна шапки с периферия и високи обувки. Окото ми на фотограф забеляза сред плетеницата от кабели триножниците и сребърните кръгове, които един млад мъж движеше насам-натам, при което светлината ту падаше върху бебето на одеялото, ту се отместваше от него.

Мама се засмя, но само асистентът се обърна и я забеляза сред скалите; останалите бяха твърде погълнати от работата си. Снимат някаква реклама, досетих се аз, но за какво? Реклама за момиченца, които да заместят тези, които сте изгубили? Докато мама се смееше, аз забелязах в грейналото й лице нещо ново и непознато за мен.

Тя гледаше вълните отвъд момиченцето, красиви и опияняващи, които можеха да се промъкнат на брега и да отнесат малкото момиченце. Модно облечените хора щяха да се втурнат след него, но то щеше да потъне за миг. Никой, дори вечно бдящата му майка, не би могъл да го спаси, ако вълните го грабнат и животът потече в обичайния си ред, изпъстряйки брега с нови беди.

През същата седмица тя си намери работа във винарната изба „Крузо“ в една долина близо до залива. Изпрати на сестра ми и брат ми пощенски картички, описващи ярки фрагменти от живота й, с надеждата, че в ограниченото пространство на картичката думите й ще звучат бодро и жизнерадостно.

В свободните си дни се разхождаше из улиците на Сосалито и Санта Роса — малки модерни градчета, където всички бяха пришълци. Колкото и да се насилваше да се любува на непознатата обстановка, когато влезеше в магазин за сувенири или кафене, четирите стени край нея започваха да пулсират като бял дроб. Тогава чувстваше как мъката пропълзява по прасците към стомаха й и я обхваща с цялата си сила. Сълзите напираха в очите й като малка неумолима армия и тя поемаше дълбоко въздух, за да не се разплаче пред хората. После си поръчваше кафе и препечена филийка в някой ресторант и ги заливаше със сълзите си. Отбиваше се в някой цветарски магазин и търсеше нарциси и когато нямаше, се чувстваше ограбена. Желанието й беше толкова скромно — едно яркожълто цвете.

След първото спонтанно организирано възпоминание за мен в царевичната нива татко пожела да продължи традицията. Сега то се провеждаше всяка година, но идваха все по-малко съседи и приятели. Някои присъстваха редовно, например Рут и Гилбъртови, но повечето бяха деца от училището, които просто бяха чували името ми, свързано със слуховете за нещо ужасно, споменавано като предупреждение към учениците и особено към момичетата, които обичат да бродят сами.

Всеки път, когато някой от тези непознати изричаше моето име, нещо сякаш ме пробождаше. Не беше приятното чувство, което изпитвах, когато го казваше татко или Рут го изписваше в дневника си. Като че ли едновременно ме възкресяваха и погребваха. Сякаш в час по икономика ме прехвърляха от колонката с активите към пасивите: „Убита“. Някои от учителите, например мистър Бот, ме помнеха такава, каквато бях като жива. Понякога в обедната си почивка той сядаше в червения си „Фиат“ и мислеше за дъщеря си, починала от левкемия. През прозореца на колата си виждаше царевичната нива. Той често се молеше за мен.

За няколко години Рей Сингх се превърна в истински красавец и когато се появеше някъде, всички го гледаха като омагьосани. Беше на седемнадесет и лицето му все още не беше съвсем възмъжало, но това време не беше далеч. С дългите си мигли, замечтаните си очи, гъстата си черна коса и все още нежните си момчешки черти той беше привлекателен както за мъжете, така и за жените.

Когато наблюдавах Рей, сърцето ми се изпълваше с копнеж, който не изпитвах, когато гледах другите. Искаше ми се да го докосна, да го прегърна, да опозная тялото му, което той изследваше с пълно безразличие. Сядаше на бюрото си и четеше любимата си книга — „Анатомия на Грей“ 27 27 Авторката има предвид класическия учебник „Анатомия на човешкото тяло“ на Хенри Грей, известен като „Анатомия на Грей“, издаден за пръв път през 1858 г. Името на популярния медицински труд носят още един игрален филм и един телевизионен сериал. — Б.ред. — и в зависимост от раздела, който четеше, опипваше с пръсти каротидната си артерия или притискаше с палец и проследяваше най-дългия мускул на тялото си — шивашкия, който започва от външната страна на таза и стига до вътрешната страна на коляното. Рей беше слаб и това беше предимство в случая, защото мускулите и костите се очертаваха добре под кожата му.