Алис Сиболд - Очи от рая

— Хал — каза Линдзи. Всяко мускулче на тялото й се напрегна, докато гледаше предмета върху бюрото на Фенърман, който й се струваше все по-познат.

— Да?

— Виждаш ли онова червеното там?

— Да.

— Донеси ми го, моля те.

Хал я погледна въпросително и тя обясни:

— Мисля, че е на мама.

Хал стана, за да изпълни молбата й, но в това време Лен влезе в стаята през вратата зад пейката, на която седеше Линдзи. Той разбра накъде се е запътил Хал и потупа сестра ми по рамото. Двамата кръстосаха погледи.

— Какво прави шалът на майка ми у вас?

Детектив Фенърман се обърка.

— Сигурно го е забравила в колата ми.

Линдзи се изправи на крака и впи в него ясните си очи, без да трепне. Неудобният за него въпрос беше неминуем:

— Какво е правила тя в колата ви?

— Здравей, Хал — каза Лен.

Хал държеше шала в ръка. Линдзи го грабна, гласът и беше гневен:

— Защо шалът на мама е у вас?

И макар че Лен беше детективът, Хал пръв забеляза, че истината я осени в пълния си спектър. Същото се случваше в часовете по алгебра или английски, когато сестра ми първа решаваше уравнението или посочваше на съучениците си двойственото значение на някой стих. Хал сложи ръка на рамото й и я побутна към изхода.

— Да си вървим.

По-късно тя изплака мъката си на рамото на Самюъл в стаичката зад автосервиза.

Когато навърши седем години, брат ми построи крепост за мен. Все си повтаряхме, че ще я направим заедно. Татко нямаше сили да участва, защото му напомняше за шатрата, която беше помогнал на мистър Харви да направи, преди той да изчезне.

В къщата на мистър Харви се беше нанесло семейство с пет малки момиченца. До кабинета на татко достигаше смехът на децата, които играеха в басейна, напълнен с вода през пролетта след бягството на мистър Харви. Смехът на малки момиченца — момиченца, които трябва да бъдат пазени.

Жизнерадостните им възгласи режеха слуха на баща ми като разбито стъкло. През пролетта на 1976 г., след като мама вече беше заминала, той затваряше прозореца дори и в най-горещите вечери, за да не чува гласовете им. Наблюдаваше малкото си самотно момче, което си говореше само край храстите. Бъкли беше донесъл празни керамични саксии от гаража и забравената от всички решетка за почистване на обувки, захвърлена край къщата. Всичко, което можеше да послужи за стени на крепостта. С помощта на Самюъл, Хал и Линдзи беше дотъркалял до задния двор два огромни камъка. Изненадан от свършената работа, Самюъл го попита:

— Как ще направиш покрива?

Бъкли го загледа замислено. В същото време Хал прехвърляше наум съдържанието на автосервиза си и се сети за два стари листа гофрирана ламарина, опрени на стената отзад.

И така, една знойна вечер татко погледна към градината, но не видя сина си. Бъкли се беше настанил в своята крепост. Пропълзяваше вътре на четири крака, издърпваше саксиите след себе си и подпираше на тях една висока почти до покрива дъска от гофрирана ламарина. Вътре влизаше достатъчно светлина, за да може да чете. Хал изпълни молбата му и написа със спрей на вратата с големи черни букви: „Вход Забранен“.

Бъкли четеше най-вече комикси — „Отмъстителите“ и „Х-мен“. Мечтаеше да бъде Върколака Улвърин, чийто скелет е от най-здравия метал на света, а раните му заздравяват за една нощ. Понякога, макар и рядко, се сещаше за мен, спомняше си гласа ми и му се искаше да изляза от къщата, да почукам на покрива на неговата крепост и да го помоля да ме пусне вътре. Понякога му се искаше Самюъл и Линдзи да са по-често у дома и татко да си играе с него така, както правеше преди. Да играе, без да се опитва да скрие с усмивка тревогата, която сега заобикаляше всичко като невидимо силово поле. Но брат ми не се оставяше да тъгува за мама. Заравяше се в историите за слаби мъже, които се превръщат в могъщи същества, пробиват стоманата с поглед или с магически чук и се катерят по отвесните стени на небостъргачите. Когато беше ядосан, той се превръщаше в зеленото чудовище Хълк, през останалото време беше човекът паяк. Когато му беше тежко на сърцето, малкото момче си представяше, че придобива необикновена сила и така възмъжаваше. Сърцето му ту се смекчаваше, ту ставаше твърдо като камък. Сърце — камък, сърце — камък. Наблюдавайки го, аз си спомних думите на баба Лин, която обичаше да повтаря, когато с Линдзи въртяхме очи и правехме гримаси зад гърба й: „Внимавайте с гримасите, защото ще си останете с тях.“ Веднъж, когато беше във втори клас, Бъкли донесе у дома съчинение, което беше написал в училище: „Имало едно време едно момче на име Били. То искало всичко да знае. Веднъж видяло една яма, влязло в нея и повече не излязло оттам. Край.“