Алис Сиболд - Очи от рая

Никой не се обади вкъщи. Никой не обезпокои семейството ми. Домът ни заедно с керемидите на покрива, комина, купчината дърва, алеята за коли и оградата беше покрит с непроницаема броня, подобна на прозрачната ледена кора, с която се покриват дърветата след дъжд, когато стегне студ. Отвън къщата ни изглеждаше като всички други в квартала, но все пак беше различна. Убийството се затваря зад кървавочервена врата и никой не знае какво има вътре.

Когато небето се оцвети в розово, Линдзи осъзна какво става. Мама изобщо не вдигна очи от книгата си.

— Това е възпоминание за Сузи — каза сестра ми. — Ето, чуй. Тя отвори широко прозореца и студеният декемврийски въздух донесе звуците на далечна песен.

Мама напрегна всичките си сили.

— Вече правихме панихида — каза тя. — Приключих с това.

— С кое?

Ръцете на майка ми бяха върху страничните облегалки на креслото. Тя се наведе леко напред и върху лицето й падна сянка, така че на Линдзи й беше трудно да види изражението й.

— Не вярвам, че тя ни чака на небето. Не мисля, че паленето на свещи и всичко останало са проява на почит към нейната памет. Има други начини да я почетем.

— Как? — попита Линдзи. Тя седеше по турски на килимчето в краката на мама, която беше пъхнала пръста си в томчето на Молиер, за да отбележи докъде е стигнала.

— Аз например искам да бъда нещо повече от майка.

Линдзи си помисли, че я разбира. Тя също искаше да бъде нещо повече от момиче.

Мама остави книгата на масичката за кафе и се смъкна от креслото на пода. Изненадах се. Тя никога не сядаше на пода, обикновено се настаняваше на бюрото за сметки, на някое кресло, а понякога в единия край на канапето с Холидей, свит на кравай до нея.

Тя взе ръката на сестра ми в своята.

— Напускаш ли ни? — попита Линдзи.

Мама се разтрепери. Как би могла да изрече гласно това, което в себе си вече беше решила? Затова излъга:

— Няма да ви изоставя, обещавам.

Как й се искаше да бъде отново онова свободно момиче, което подреждаше фините порцеланови сервизи в „Уонамейкър“ криеше от управителя чашата със счупена дръжка и мечтаеше да живее в Париж като Бовоар и Сартър. В този ден тя се прибра вкъщи, смеейки се безгласно на Джек Салмън, който си падаше малко сухар и мразеше цигарения дим, но въпреки това беше толкова сладък. В парижките кафенета всички пушат, беше му казала тя, и това явно го впечатли. Когато в края на онова лято го покани у дома и за пръв път — това важеше и за двамата — правиха любов, тя запали цигара и той на шега каза, че също ще изпуши една. Подаде му синята порцеланова чаша без дръжка вместо пепелник и използва цялото си красноречие, за да му разкаже по-забавно историята за това, как я беше счупила и я беше скрила под палтото си.

— Ела тук, детето ми — каза мама. Линдзи облегна гърба си на гърдите й, мама я прегърна и започна непохватно да я люлее. — Справяш се толкова добре, Линдзи. Ти поддържаш баща си жив.

Чуха колата на татко да спира пред къщата.

Линдзи остана в прегръдките на мама, която си мислеше за Руана Сингх, излязла в задния двор, за да изпуши една цигара. Сладникавата миризма на „Дънхил“, която се разнесе откъм улицата, отнесе мама надалеч. Последното й гадже преди татко обичаше „Галоаз“. Беше доста претенциозен, обичаше да се взима на сериозно и тя неволно му подражаваше.

— Виж само колко свещи има там, мамо! — възкликна Линдзи, поглеждайки през прозореца.

— Иди да посрещнеш баща си — каза мама.

Сестра ми посрещна татко в антрето и закачи палтото и ключовете му. Да, ще отидем, каза той. Разбира се, че ще отидем.

— Татко! — провикна се брат ми от втория етаж и сестра ми и баща ми се качиха при него.

— Да го вземем ли с нас? Ти решаваш — каза татко, когато Бъкли се вкопчи в краката му.

— Уморих се да внимавам да не разбере — отвърна Линдзи. Не е честно да крием от него. Сузи я няма. Той го знае.

Брат ми вдигна очи към нея.

— Хората се събират в памет на Сузи — каза му Линдзи. Ще те заведем там заедно с татко.

— Мама болна ли е? — попита Бъкли.

Линдзи не искаше да го лъже, но имаше чувството, че е схванал правилно положението.

— Да.

Татко каза, че ще я изчака долу, докато тя преоблече Бъкли.

— Аз я виждам, знаеш ли? — рече Бъкли и Линдзи го погледна изненадано. — Понякога тя идва, говори ми и остава за малко при мен, докато ти играеш футбол.

Линдзи се чудеше какво да каже, затова протегна ръце и го прегърна силно, както често правеше с Холидей.