Алис Сиболд - Очи от рая

Грейс повика по телефона приятеля си, който живееше наблизо в един малко по-богат квартал, и после позвъни на Гилбъртови. Те все още не се бяха съвзели напълно от странната роля, която бяха изиграли за установяването на моята смърт — верният им лабрадор беше намерил първото доказателство. Грейс предложи да ги придружи, защото бяха възрастни и щеше да им е трудно да вървят сами през съседските морави и неравната земя в царевичната нива. Мистър Гилбърт веднага изрази готовност да тръгнат. Нуждаели се от това, особено съпругата му, но аз виждах колко е съкрушен самият той. Винаги прикриваше болката си, показвайки загриженост към жена си. И двамата бяха обмисляли да дадат кучето си някъде далече, но не можаха да го направят, то им беше голяма утеха.

Мистър Гилбърт се питаше дали Рей знае за събирането и позвъни в дома на Сингх. Той изпълняваше някои малки поръчки на възрастната двойка и те смятаха, че е мило момче, към което другите се отнасят несправедливо. Руана каза на мистър Гилбърт, че синът й сигурно вече е отишъл на нивата, и добави, че самата тя също ще дойде.

Линдзи, която гледаше през прозореца, видя Грейс Таркинг и приятелят й да минават през моравата на О’Дуайърови. Грейс водеше мисис Гилбърт под ръка, а младежът подкрепяше мистър Гилбърт.

— Мамо, нещо става в царевичната нива — каза тя.

Мама четеше Молиер, който беше изучавала подробно в колежа, но оттогава не се беше връщала към него. До нея бяха струпани книгите, заради които навремето си беше създала името на студентка с авангардно мислене: Сартър, Колет 23 23 Колет е литературният псевдоним на френската писателка Габриел Сидони (1873–1954 г.) — Б.ред. , Пруст, Флобер. Беше ги свалила от лавиците в спалнята си и беше обещала пред себе си да ги препрочете до края на годината.

— Не ми е до това сега — отвърна тя на Линдзи. — Но съм сигурна, че баща ти ще прояви интерес, когато се върне от работа. Защо не отидеш да поиграеш с брат си?

Сестра ми от седмици предано се въртеше край мама и се опитваше да спечели благоразположението й. Нещо тревожно прозираше през ледената й маска, Линдзи беше сигурна в това. Остана на стола до нея, наблюдавайки съседите през прозореца.

Стъмни се и свещите, които прииждащите хора бяха донесли, осветяваха царевичната нива. Като че ли всички, които бях познавала или до които бях седяла в детската градина или в училище, бяха дошли. Мистър Бот видя, че нещо става, когато си тръгваше към къщи. Беше се задържал в кабинета си, за да го подготви за лабораторното упражнение върху храносмилателната система на животните, което провеждаше всяка година. Той се повъртя наоколо, но когато осъзна какъв е поводът, се върна в училището, за да позвъни на няколко телефона. Имаше една секретарка, която преживя много тежко смъртта ми. Тя дойде заедно със сина си. Появиха се и учителите, които бяха пропуснали официалната прощална церемония.

Слухът, че мистър Харви е заподозрян за убийството ми, беше започнал да се разнася още в навечерието на Деня на благодарността. До следобеда на другия ден това беше единственото нещо, за което говореха съседите. Чудеха се възможно ли е този странен човек, живял толкова тихо сред тях, да е убил Сузи Салмън? Но никой не посмя да се обърне към семейството ми за повече подробности. Разпитваха роднините на приятелите ни и момчетата, които косяха моравите в квартала, дали знаят нещо. Търсеха контакт с всеки, който би могъл да има информация какво прави полицията. Чрез церемонията със свещите в царевичната нива те искаха както да почетат паметта ми, така и да намерят някаква взаимна утеха. Сред тях живееше убиец, разминаваше се с тях по улицата, купуваше сладките, приготвени от дъщерите им за благотворителните кампании на скаутите, и се абонираше за списания чрез синовете им.

В моето небе аз почувствах топлина и прилив на енергия, виждайки как все повече хора се отправят към полето, палят свещите си и тихо подхващат една тъжна балада, която мистър О’Дуайър бе чул някога да пее дядо му от Дъблин. В началото песента на съседите ми звучеше нестройно, но когато мистър О’Дуайър извиси глас, секретарката от училището също поде мелодията, макар и не толкова чисто. Руана Сингх стоеше неподвижно в периферията на групата, далеч от сина си. Тя тъкмо излизаше, когато д-р Сингх се обади по телефона, за да й каже, че ще остане да нощува в университета. Но другите бащи, завръщайки се вкъщи, оставяха колите си в гаражите и поемаха към царевичната нива. Питаха се как биха могли да работят, за да издържат семействата си, и едновременно с това да осигурят безопасността на децата си? Събрани заедно, те осъзнаваха, че това е невъзможно. Каквито и правила да налагаха, онова, което се бе случило с мен, можеше да застигне и тях.