Алис Сиболд - Очи от рая

— Ти си чудесно момче — каза тя на брат ми. — Каквото и да стане, аз винаги ще съм с теб.

Баща ми заслиза по стълбите, като с лявата си ръка се опираше на парапета, докато не стъпи на площадката с каменна настилка долу.

Не се стараеше да стъпва тихо. Мама го чу, взе своя Молиер и се промъкна в един ъгъл в трапезарията, където той нямаше да я види. Продължи да чете, скрита от семейството си. Чакаше с нетърпение хлопването на входната врата.

По една случайност съседи, учители и приятели се бяха събрали в кръг недалеч от мястото, където бях убита. Щом излязоха навън, татко, сестра ми и брат ми отново чуха пеенето. С цялото си същество баща ми се беше устремил към топлината и светлината. Толкова много му се искаше да остана в паметта и сърцето на всеки от тях. Докато ги наблюдавах, аз разбрах, че те всички се сбогуваха завинаги с мен. Щях да бъда едно от многото изгубени момичета. Те щяха да се разотидат по домовете си и да ме забравят като старо писмо, което никога няма да отворят и препрочетат отново. Аз също се сбогувах с тях, пожелах им всичко хубаво и посвоему ги благослових за добрите им мисли. Ръкостискане на улицата, изпусната вещ, която някой повдига и връща на собственика, приятелско махване с ръка от някой далечен прозорец, кимване, усмивка, търпелив поглед, очи, които благосклонно наблюдават детските лудории.

Рут първа забеляза тримата представители на семейството ми и дръпна Рей за ръкава.

— Иди да им помогнеш — прошепна тя.

Рей, който се запозна с баща ми в първия ден от дългия му път в търсене на убиеца ми, пристъпи към тях. Самюъл също се приближи. Подобно на двама млади духовни пастири те поведоха баща ми, сестра ми и брат ми към групата, която мълчаливо се разтвори, за да им направи път.

Татко не беше излизал от къщи от месеци, само отиваше с колата до работа и обратно или седеше в задния двор. Не беше се виждал и със съседите ни. Сега погледът му се местеше от лице на лице, докато не осъзна, че ме обичат дори и непознати за него хора. Сърцето му се изпълни отново с топлина, което не се беше случвало от много време — с изключение на кратките моменти с Бъкли, когато двамата даваха израз на обичта си един към друг.

Той погледна към мистър О’Дуайър.

— Стан — каза той. — Сузи обичаше да стои на прозореца през лятото и да те слуша как пееш в двора. Харесваше й. Ще ни попееш ли?

И подобно на милостта, която рядко ни се оказва, и то не когато имаме най-голяма нужда от нея, мистър О’Дуайър запя, като се поколеба само при първата нота, след което гласът му се извиси висок, ясен и прекрасен.

Всички запяха с него.

Спомням си онези летни нощи, за които спомена татко. Как с нетърпение чаках да се стъмни с надеждата, че ще се разхлади. Понякога, застанала при отворения прозорец в хола, усещах полъха на бриза, който донасяше мелодията, идваща от двора на семейство О’Дуайър. Докато изслушам всички ирландски балади, които мистър О’Дуайър знаеше, понякога във вятъра започваше да се усеща миризма на пръст, озон и мъх, а това означаваше само едно — гръмотевична буря.

И тогава за един прекрасен момент всичко стихваше. Линдзи седеше на стария диван в стаята си и учеше, татко четеше в кабинета си, а мама бродираше или миеше съдовете.

Обличах дългата си памучна нощница и излизах на задната веранда. Едрите дъждовни капки започваха да барабанят по покрива, вятърът нахлуваше от всички страни и нощницата прилепваше към тялото ми. Беше топло и прекрасно, светкавица прорязваше небето и няколко мига по-късно се разнасяше гръм.

Мама заставаше на отворената врата и след като изречеше обичайното си предупреждение „Ще настинеш и ще умреш“, замълчаваше. Двете слушахме грохота на дъжда и гръмотевиците и вдъхвахме аромата на пръст, с който земята сякаш ни поздравяваше.

— Изглежда, теб никоя сила не може да ти надвие — каза мама една вечер.

Харесвах тези моменти, когато и двете чувствахме нещата по един и същи начин. Обърнах се към нея, облечена в тънката си нощница, и отвърнах.

— Така е.

С подарения от родителите ми фотоапарат направих десетки случайни снимки на семейството си. Фотографиите бяха толкова много, че татко ме накара да избера филмовите ленти, които наистина искам да бъдат проявени. Тъй като разходите за манията ми нарастваха, в шкафа си сложих две кутии: „Ленти за проявяване“ и „Архивирани ленти“. Както мама отбеляза, това беше единствената проява на организационни способности от моя страна.