Алис Сиболд - Очи от рая

Бъкли затвори вратата докрай и езичето щракна на мястото си.

През тази есен татко беше проявил и последното от филмчетата в кутията „Архивирани ленти“, оставена в шкафа. Когато го викаха за вечеря или когато нещо видяно по телевизията или прочетено във вестника събуждаше мъката му, той често молеше за минутка, а после отваряше чекмеджето и внимателно вадеше снимките, които бях правила. Така постъпи и сега.

Неведнъж ми беше повтарял, че фотографиите, които наричах „художествени“, съм направила, без да се замислям, но така или иначе най-хубавият му портрет беше мое творение. Бях го заснела в такъв ракурс, че квадратният кадър с лицето му изглеждаше като ромб.

Снимките, които държеше сега в ръцете си, показваха, че вероятно съм се вслушала в съветите му за композицията. Когато ги даде за проявяване, той нямаше представа в какъв ред са заснети филмчетата и какво има на тях. Имаше множество снимки на Холидей, на стъпалата ми, на тревата. Сиви овални петна във въздуха, които все пак си личеше, че са птици. Опит да заснема върбите на фона на залеза, който не беше излязъл сполучлив и изображението беше твърде зърнисто. По някое време бях решила да направя серия от снимки на мама. Когато взе филмчето от фотолабораторията, татко седна в колата и дълго гледа снимките на жената, която му изглеждаше почти непозната.

Оттогава той беше вадил снимките от чекмеджето безброй пъти, но щом погледнеше лицето й, в него се надигаше странно чувство. Поради забавените му реакции, мина дълго време, докато определи какво е. Наскоро обаче разбра. Отново се влюбваше в тази жена.

Не разбираше как двама души, които са женени и се виждат всеки ден, могат да забравят как изглежда другият, но нямаше как да не признае, че се беше случило точно това. Последните две снимки се оказаха ключ към осъзнаването на истината. Спомням си, че когато ги направих, татко току-що се беше се върнал от работа. Холидей залая, когато чу колата да влиза в гаража, а аз трябваше да задържа насила мама на мястото й.

— И без теб ще влезе — казах аз. — Не ставай. — Тя ме послуша. Едно от нещата, които ми харесваха във фотографията, беше властта ми върху хората, застанали пред обектива, включително и върху родителите ми.

С периферното си зрение зърнах татко да минава през страничната врата и да влиза в двора. Носеше тънкото си куфарче, което с Линдзи преди години бяхме преровили нетърпеливо, но не намерихме нищо интересно. Остави го на пода, а аз в това време успях да щракна за последен път мама сама. В очите й вече се забелязваше безпокойство и смущение, тя сякаш ту потъваше някъде, ту пак се връщаше, но с някаква маска. На следващата снимка маската почти беше покрила лицето й, а на последната, на която татко се беше привел, за да я целуне по бузата, тя скриваше цялото й лице.

— Моя ли е вината? — попита той образа й, докато гледаше снимките на майка ми, наредени пред него в редица. — Как се случи?

— Светкавиците спряха — каза сестра ми. Капчици пот бяха заместили влагата от дъжда върху кожата й.

— Обичам те — каза Самюъл.

— Знам.

— Не, имам предвид, че те обичам, че искам да се оженя за теб и да живеем в тази къща!

— Какво?

— Този гаден, противен колеж вече е зад гърба ни! — провикна се Самюъл. Малката стаичка погълна вика му и дебелите й стени дори не върнаха ехо.

— Аз смятам да продължа да уча — отвърна Линдзи.

Самюъл се надигна от пода, където лежаха със сестра ми, и коленичи пред нея. — Омъжи се за мен.

— Самюъл?

— Уморих се да постъпвам според очакванията на другите. Омъжи се за мен и от тази къща ще направя дворец.

— И с какво ще живеем?

— Ще си намерим някаква работа — отвърна той.

Тя седна, после коленичи като него. Бяха полуголи и сега, когато телата им вече не се притискаха едно в друго, и двамата трепереха от студ.

— Съгласна съм.

— Съгласна си?

— Да, мисля, че да. Определено.

Започнах да разбирам някои банални фрази чак когато се озовах на небето. Никога не бях виждала муха без глава. За мен тази фраза не означаваше почти нищо, освен че ми напомняше за собствената ми участ. Но в този момент се втурнах из моето небе точно като… муха без глава! Бях безумно щастлива и крещях от радост. Моята сестра! Моят Самюъл! Моята мечта!

Тя се разплака, той я взе в прегръдките си и я залюля като малко дете.

— Щастлива ли си, любов моя? — попита я Самюъл.

Тя кимна, сгушила се в голите му гърди.

— Да — повтори сестра ми на глас и внезапно се смръзна. Баща ми. — Повдигна глава и погледна Самюъл. — Сигурно се е побъркал от притеснение.