Алис Сиболд - Очи от рая

В средата на пода преди време някой беше палил огън.

— Истинско варварство — каза Самюъл.

Защо не са запалили огън в някоя от камините? Във всяка стая има камина.

Но Самюъл се беше вторачил в дупката, която огънят беше прогорил в тавана и се опитваше да разбере каква е конструкцията на гредите.

— Хайде да се качим горе — предложи той.

— Имам чувството, че съм в пещера — каза Линдзи, докато се качваха по стълбите. — Толкова е тихо, дъждът почти не се чува.

Самюъл удряше леко с юмрук по мазилката на стените.

— Тук като нищо можеш да зазидаш някого.

И изведнъж настъпи един от онези неловки моменти, които се стремяха да избягват, а аз очаквах с нетърпение. В такива моменти изплуваха основните въпроси. Къде съм аз? Ще споменат ли името ми? Ще кажат ли нещо за мен? За мое разочарование, напоследък обикновено това не се случваше. На земята Сузи вече не беше в центъра на вниманието.

Но нещо в самата къща и вечерта накара Линдзи да се замисли по-дълбоко от обичайното за мен. Но не каза нищо. Спомни си тягостното чувство, което я бе обзело в къщата на мистър Харвин и което още не можеше да забрави. Беше усещането, че по някакъв начин аз съм до нея, направлявам мислите и крайниците й и я следвам неотлъчно като сянка.

На горната площадка на стълбището намериха вратата към помещението, което бяха видели отдолу.

— Искам тази къща — заяви Самюъл.

— Какво?

— Тази къща има нужда от мен, чувствам го.

— Като изгрее слънцето, може да ти дойде друг ум.

— Досега не бях виждал толкова красиво нещо.

— Самюъл Хеклър — майсторът, който може да поправи всичко.

— И още как?

Замълчаха, вдъхвайки влажния въздух, който нахлуваше през комина и изпълваше стаята. Макар че чуваха дъжда, Линдзи се чувстваше на уютно и сигурно място, далеч от света, с човека, когото обичаше повече от всеки друг.

Тя взе ръката му и аз ги придружих до вратата на една малка осмоъгълна стая, издадена над парадния вход.

— Еркер — каза Самюъл. — Прозорците на втория етаж, издадени навън, се наричат еркер.

— Много си падаш по такива работи, нали? — попита усмихната Линдзи.

Оставих ги в дъжда и тъмнината. Питах се дали Линдзи забеляза, че когато със Самюъл започнаха да свалят циповете на кожените си дрехи, вече нямаше светкавици и хриповете в гърлото на Бог — тези ужасни гръмотевици — бяха спрели.

В работната си стая татко се пресегна и взе коледното преспапие от бюрото си. Беше му приятно да усеща хладината на кръглите стъклени стени в ръката си. Разтърси кълбото, пингвинът изчезна в снежната вихрушка и после бавно пак се появи сред падащия меко сняг.

Хал се беше върнал от церемонията по връчването на дипломите с мотора си. Той се опита да успокои баща ми, уверявайки го, че щом неговият мотоциклет се е преборил с бурята и го е докарал до дома жив и здрав, няма причина Самюъл да не се справи, но татко като че ли си мислеше за най-лошото.

По време на церемонията татко беше изпитал едновременно и болка, и радост. Бъкли седеше до него и добросъвестно му подсказваше кога да се усмихне и как да реагира. Той самият се досещаше, но в последно време всичко при него ставаше по-бавно в сравнение с повечето хора, или поне така му се струваше. В застрахователния бизнес, с който се занимаваше, имаше понятие „време за реакция“. На човек са му необходими определен брой секунди, за да реагира, когато види задаваща се опасност — например приближаваща се кола или откъртил се камък. При баща ми времето за реакция беше по-дълго, отколкото бе нормално, сякаш се движеше в свят, където смазващата сила на неизбежното му беше отнела способността за адекватни възприятия.

Бъкли почука на полуотворената врата на кабинета.

— Влез — каза баща ми.

— Татко, нищо няма да им се случи. — На дванадесет години брат ми беше сериозен и грижовен като възрастен. Въпреки че не плащаше сметките и не готвеше, къщата се крепеше на него.

— Добре изглеждаш с този костюм, синко — каза татко.

— Благодаря.

Похвалата зарадва брат ми. Искаше татко да се гордее с него и се беше постарал да изглежда добре, дори сутринта беше помолил баба Лин да му помогне да си подстриже бретона, който влизаше в очите му. Той беше в най-трудния период от съзряването си — нито момче, нито мъж. Обикновено криеше тялото си в широки тениски и торбести джинси, но с удоволствие се докара в костюм за тържествения ден.

— Хал и баба ни чакат долу — рече той.

— Идвам след минутка.