Алис Сиболд - Очи от рая

— Рей е болен — каза майка му, когато един от детективите се обади у тях и поиска да говори с него. Но полицаите научиха каквото им беше нужно от нея. Рей кимаше с глава, когато тя му предаваше въпросите на детектива. Да, беше писал любовно писмо на Сузи Салмън. Да, пъхнал го беше в тетрадката й, когато мистър Бот я помолил да събере контролните на класа. Да, подписал бележката с „Мавъра“.

Рей Сингх стана първият заподозрян.

— Това мило момче? — каза мама на баща ми.

— Рей Сингх е добро момче — коментира сестра ми с равен глас същия ден по време на вечерята.

Аз наблюдавах семейството си и знаех, че според тях Рей Сингх със сигурност няма нищо общо с убийството ми.

Въпреки това полицаите непрекъснато правеха внезапни посещения в дома му, притискаха го и подмятаха разни неща. В очите им достатъчно доказателство за вина бяха смуглата кожа и предизвикателното поведение на момчето, което ги вбесяваше, както и непристъпността на красивата му и твърде екзотична майка. Но Рей имаше алиби. Можеха да го потвърдят представителите на доста нации. Баща му, който преподаваше постколониална история в Пенсилванския университет, беше помолил сина си да присъства на негова лекция в университетския Международен клуб като типичен представител на подрастващото поколение именно в деня, в който умрях.

В началото отсъствието на Рей от училище беше изтълкувано като доказателство за вината му, но когато полицаите получиха списък с четирийсет и пет души, които бяха видели Рей да говори по темата „Предградията: американският опит“, не им оставаше нищо друго, освен да признаят, че е невинен. Въпреки това продължиха да се навъртат около дома на Сингх, късайки малки клонки от живия плет. Щеше да е толкова лесно, ако разрешението на случая им паднеше като по магия от небето. Междувременно в училището тръгнаха слухове и Рей, който едва бе успял да се сдружи с неколцина от съучениците си, отново изпадна в изолация и започна да се прибира вкъщи веднага след училище.

Това ме влудяваше. Виждах всичко, а не можех да насоча полицията към зелената къща, толкова близо до тази на родителите ми, където мистър Харви спокойно дялкаше шпилове за покрива на куклената къща в готически стил, която правеше в момента. Гледаше новините, четеше вестници и се криеше зад престорена невинност, сякаш намяташе удобно старо палто. Преди в него бе бушувала буря, но сега цареше покой.

Опитах да се утеша с Холидей, нашето куче. То ми липсваше така, както по-късно щяха да ми липсват мама, татко, сестра ми и брат ми. Мъката ми по тях би означавала да приема, че никога повече няма да бъдем заедно. Може и да звучи глупаво, но все още не можех да повярвам в това, отказвах да повярвам. През нощта Холидей спеше при Линдзи и винаги беше до баща ми, когато някой позвънеше на вратата. С удоволствие правеше компания на майка ми, когато тя хапваше тайно, и търпеше, когато Бъкли, отегчен да стои затворен вкъщи, дърпаше ушите и опашката му.

В земята имаше твърде много кръв.

На 15 декември, след почукванията по вратата на любезни, но досадни съседи и чувстващи се неловко, но въпреки това безмилостни репортери, които бяха сигнал за нашите да стиснат зъби, преди да пуснат в дома си външни хора, дойде и онова съдбоносно потропване, след което баща ми най-накрая повярва.

На вратата стоеше Лен Фенърман, който винаги бе щадял чувствата му, придружен от униформен полицай.

Влязоха вътре и се отправиха към дневната, защото вече добре познаваха къщата и знаеха, че майка ми предпочита да кажат каквото имат да казват там, за да не ги чуят сестра ми и брат ми.

— Намерихме нещо, което смятаме, че е на Сузи — каза Лен. Детективът беше предпазлив. Виждах как претегля думите си, за да не би родителите ми да си помислят, че е намерено тялото, което би означавало, че със сигурност не съм вече сред живите.

— Какво е то? — попита мама нетърпеливо, скръсти ръце пред гърдите си и се приготви за поредния несъществен детайл, на който другите отдаваха прекалено значение. Беше като стена. Тетрадките и книгите не означаваха нищо за нея. Дъщеря й можеше да оцелее и без ръка. Многото кръв си беше просто много кръв. Но не и труп. Джек й го беше казал и тя му вярваше: Няма нищо сигурно.

Но когато и показаха прозрачната найлонова торба с плетената ми шапка, нещо в нея се пречупи. Тънката стена от стъкло, която беше предпазвала сърцето й и бе крепяла надеждата, блокирайки разсъдъка й, се разби.

— Помпонът — каза Линдзи. Тя се беше вмъкнала във всекидневната откъм кухнята. Никой не я видя, освен мен.