Алис Сиболд - Очи от рая

— Сега товарът пада изцяло върху твоите плещи. — Той нямаше никаква представа какво говори, но смяташе, че щом Линдзи мълчи, значи е напипал правилната посока. — Сега ти си единствената дъщеря на семейство Салмън.

Никаква реакция.

— Знаеш ли кой беше при мен тази сутрин? — Мистър Кейдън беше оставил най-големия си коз за накрая и беше сигурен, че ще проработи. — Мистър Деуит. Смята да сформира футболен отбор от момичета — продължи той въодушевено. — Всъщност разчита на теб за осъществяване на идеята си. Според него ти си много добра, не отстъпваш на момчетата и смята, че другите момичета биха те последвали, ако ги поведеш. Какво ще кажеш?

Сърцето на сестра ми се сви като юмрук.

— Ще ми бъде много трудно да играя футбол на игрище, което е само на пет-шест метра от мястото, където е била убита сестра ми.

Едно на нула за Линдзи!

Долната челюст на мистър Кейдън увисна.

— Нещо друго? — попита Линдзи.

— Не, аз просто… — Мистър Кейдън отново протегна ръка. Разполагаше с още една нишка — да покаже разбиране. — Просто искам да знаеш, че ние всички скърбим с теб.

— Закъснявам за първия час — каза тя.

В този момент Линдзи ми напомни за герой от уестърните, които баща ми обичаше, онези, които излъчваха късно нощем по телевизията. В тях винаги имаше някой, който стреля с пистолета си, после го вдига до устните си и издухва дима от дулото.

Линдзи стана и излезе с достойнство от кабинета на директор Кейдън. Бавното отдалечаване й даваше време да си почине. Секретарките бяха от другата страна на вратата, учителките бяха на мястото си в класните стаи, учениците седяха на чиновете си, родителите ни си бяха у дома, а полицаите скоро щяха да дойдат отново. Тя не пророни и сълза. Наблюдавах я, чувах думите, които си повтаряше отново и отново наум. Добре. Всичко е наред. Аз бях мъртва, но хора умираха всеки ден и в това нямаше нищо необичайно. На излизане от кабинета онзи ден сестра ми като че ли се взираше в очите на секретарките, но всъщност се беше съсредоточила върху размазаното им червило и пъстрите им костюми от крепдешин.

Вечерта у дома тя легна на пода в стаята си, пъхна крака под бюрото си и направи десет коремни преси. После зае положение за лицеви опори. Но не по момичешки. Мистър Деуит й беше показал как ги правят морските пехотинци — с вдигната глава, понякога с една ръка или с пляскания между отделните опори. След като направи десет, Линдзи се приближи до библиотечката и избра двете най-тежки книги — речника си и един световен алманах. Използва ги като гири, докато ръцете я заболяха. Концентрира се върху дишането си и прогони всички мисли от главата си. Вдишване. Издишване.

Седях в беседката на главния площад в моята небесна сфера (съседите ни, семейство О’Дуайър, имаха подобна беседка на земята и аз много им завиждах), наблюдавайки как сестра ми усмирява яростта си.

Часове преди да умра, майка ми прикрепи към хладилника една картина, нарисувана от Бъкли. На нея земята и небето бяха разделени от дебела синя линия. През следващите дни гледах как семейството ми минава покрай картината и постепенно се убедих, че синята линия беше реално съществуващо място — гранична зона, където небето се слива със земята. Исках да се пренеса там, в сините като метличина пастелни багри, в кралското синьо, тюркоазеното, небето.

Често тук си пожелавах простички неща и ги получавах. Съкровища, обвити в пухкава кожа. Кучета.

Всеки ден из парка в моята небесна сфера тичаха малки и големи кучета от всякакви породи. Виждах ги, когато отварях вратата — охранени и щастливи, мършави и космати, слаби, но жилави, а имаше дори и без косми. Питбули се търкаляха по гръб, цицките на женските бяха удължени и тъмни, приканвайки палетата да дойдат и да сучат, припичайки се щастливо на слънце. Басети се разхождаха, без да бързат, препъваха се в ушите си и побутваха с муцуна задниците на дакели, глезените на грейхаунди и главите на пекинези. И когато Холи взимаше тенор саксофона си, сядаше пред вратата, гледаща към парка, и започваше да свири блус, кучетата се втурваха към нея, нареждаха се в полукръг и виеха в хор, сякаш й пригласяха. Тогава се отваряха и други врати, появяваха се жени, които живееха сами или по две. Аз също излизах навън, Холи свиреше безброй пъти на бис, а когато слънцето залезеше, ние всички се впускахме в танц с кучетата. Гонехме ги, те гонеха нас. Хващахме ги за опашките и обикаляхме в кръг. Облечени бяхме в най-различни рокли — на цветя, на райета, едноцветни. Музиката спираше чак когато луната се издигнеше нависоко. Танците също спираха и ние замирахме.