Алис Сиболд - Очи от рая

Всяка вечер на връщане към къщата близнак минавах под стари улични лампи като онези, които бях видяла веднъж в една постановка на „Нашият град“ 7 7 Пиеса от американския драматург и романист Торнтън Уайлдър (1897–1975). — Б.ред. . Глобусите висяха от извити като арка железни стълбове. Запомнила съм ги, защото когато с родителите ми гледахме пиесата, те ми заприличаха на гигантски зрели горски плодове, от които се стича светлина вместо сок. На небето си играех, като заемах такива пози, сякаш сянката ми бере тези и плодове по пътя към дома.

Една вечер, след като бях наблюдавала Рут, срещнах Франи. Площадът беше пуст и опадалите листа се въртяха спираловидно над главите ни. Спрях се и се загледах в бръчиците от смях край очите и устата й.

— Защо трепериш? — попита ме тя.

Въздухът беше влажен и студен, но не това беше причината.

— Непрекъснато си мисля за мама — отвърнах аз.

Франи пое лявата ми ръка в ръцете си и се усмихна.

Искаше ми се да я целуна по бузата или да се сгуша в нея, но вместо това я гледах как върви, а синята й рокля се развяваше след нас. Знаех, че не ми е майка и не можех да се преструвам.

Върнах се в беседката. От допира на влажния въздух по ръцете и краката ми настръхнах. Това ми напомни за паяжините с блестящи като брилянти капчици утринна роса, които разкъсвах с едно движение на ръката, без да се замислям.

На сутринта на единадесетия ми рожден ден се събудих много рано. Още никой не беше станал, или поне така си мислех. Промъкнах се долу и погледнах в трапезарията, където предполагах, че ще бъдат подаръците ми. Но там нямаше нищо. Масата беше празна, както я бяхме оставили предната вечер. Обърнах се и видях подаръка върху бюрото на мама във всекидневната. Бюрото беше елегантно и винаги лъснато до блясък. Наричаха го „бюрото за сметки“. Покрит с фина хартия, но още неопакован, там имаше един фотоапарат, за който хленчех от дълго време, сигурна, че никога няма да ми го купят. Отидох до бюрото и го разгледах. Беше „Инстаматик“ 8 8 Серия евтини фотоапарати на „Кодак“. — Б.ред. , а до него имаше три филмчета и кутийка с четири светкавици. Беше първата техника, която получавах, средството, което откриваше пътя ми към мечтаната професия — фотограф на дивата природа.

Огледах се. Нямаше никого. Видях през щорите, които майка ми винаги държеше леко отворени — „приканващи, но дискретни“ — че Грейс Таркинг, която живееше на същата улица и учеше в частно училище, се разхожда с тежести, прикрепени към глезените й. Набързо заредих фотоапарата и се заех да я дебна, за да я заснема, както — поне така си мислех — ще дебна слонове и носорози, като порасна. В момента се криех зад щори и прозорци, а някой ден за прикритие щяха да ми служат високи тръстики. Стъпвайки тихо, хванала полите на нощницата със свободната си ръка, аз се запромъквах през трапезарията, хола и всекидневната от другата страна на къщата, за да проследя движенията й. Докато я гледах как се отдалечава, внезапно ми дойде наум, че мога да изтичам в двора и оттам да я наблюдавам безпрепятствено.

Затичах се на пръсти към задния вход на къщата и забелязах, че вратата към верандата е широко отворена. Когато видях мама, забравих изобщо за Грейс Таркинг. Трудно ми е да го обясня, но никога преди не я бях виждала да седи така неподвижно, с такъв отсъстващ израз на лицето. Седеше на остъклената веранда на един сгъваем алуминиев стол с лице към задния двор. В едната си ръка държеше малка чинийка с обичайната чаша кафе. Тази сутрин по чашата не се забелязваха следи от червило, защото все още не се беше гримирала за… За кого? Този въпрос преди никога не ми беше минавал през ума. За татко? За нас?

Холидей беше близо до съда с вода за птички и пухтеше щастливо, но не ме забеляза. Наблюдаваше майка ми. А тя беше вперила поглед пред себе си, сякаш в безкрайността. В този момент не беше моята майка, а някакво непознато за мен същество. Гледах това същество, в което бях свикнала да виждам единствено мама, и забелязах меката, матова кожа на лицето й — матова, без да си е сложила пудра, и мека, без да е използвала крем. Очите й сякаш биха нещо отделно от лицето й, сякаш живееха свой собствен живот „Очи океани“, казваше татко, когато му се искаше да хапне от шоколадовите вишни, които тя пазеше в барчето за себе си. Сега разбрах какво имаше предвид той. Наричаше ги така не защото бяха сини, както си мислех преди, а защото бяха бездънни, което беше малко плашещо. Съвсем несъзнателно, преди да ме види и подуши Холидей, преди капчиците мъгла по тревата да се изпарят и майката в нея да се пробуди, както ставаше всяка сутрин, аз я заснех с новия си фотоапарат.