Алис Сиболд - Очи от рая

Когато от фотоателието на „Кодак“ ми изпратиха промития филм и снимките в специален, тежък плик, веднага забелязах разликата. Имаше само една снимка, на която беше не мама, а Абигейл. Първата снимка, онази, която бях направила, без да знае, преди щракването да я стресне и да я превърне отново в майка на момиче, което има рожден ден, собственичка на щастливо куче, жена на любящ съпруг, майка на още една дъщеря и дълго чакан син. Домакиня. Градинарка. Любезна съседка. Очите на мама бяха океани и в тях се долавяше чувството на някаква загуба. Тогава си мислех, че имам цял живот, за да ги разбера, но се оказа, че ми е даден само този единствен ден. Веднъж, докато бях на земята, се докоснах до Абигейл, но лесно я оставих да ми се изплъзне, защото в мен надделя желанието тя да бъде майка и да ме обгърне отвсякъде като майка.

Седях в беседката посред нощ и мислех за снимката и за мама, когато Линдзи стана и прекоси тихо коридора. Наблюдавах я, като че ли гледах филм, в който се бе вмъкнал крадец и обикаляше чужд дом. Когато натисна дръжката, знаех, че вратата на моята стая ще се отвори. Знаех, че тя ще влезе вътре, но защо? Моята неприкосновена територия в къщата вече се беше превърнала в ничия земя. Мама не беше пипала нищо. Леглото ми все още си стоеше неоправено, както го бях оставила в бързината си сутринта в деня на моята смърт. Нощницата ми на цветчета се търкаляше сред чаршафите и възглавниците заедно с дрехите, които бях захвърлила, след като реших да обуя жълтите клоширани панталони.

Линдзи мина по мекия килим и докосна тъмносинята пола и плетената жилетка в червено и синьо — двата парцала, които ми бяха омръзнали. Тя имаше същата жилетка, само че в оранжево и зелено. Взе моята, опъна я и я приглади на леглото. Беше грозна и същевременно безценна. Видях как сестра ми я погали. После проследи с пръсти ръба на позлатения поднос върху нощното ми шкафче, в който държах разни значки, повечето от изборни кампании и училищни празници. Любима ми беше една розова с надпис „Хипита за любов“, която бях намерила на училищния паркинг, но трябваше да обещая на мама, че няма да я нося. Имах цял куп значки, някои в подноса, други забодени на гигантската филцова емблема на Университета на Индиана, където беше учил баща ми. Мислех, че сестра ми ще ги отмъкне — или поне ще вземе една-две, за да ги носи — но не бях права. Дори не ги разгледа. Само прокара пръсти по предметите в подноса. И тогава я видя. Мъничко бяло ъгълче, което се подаваше отдолу. Дръпна го.

Беше снимката.

Тя изпусна рязко въздух и седна на пода с отворена уста и снимката в ръка. Светът край нея сякаш се разпадна и нишките, които го държаха, заплющяха като платнищата на палатка, откъснала се от рейките. Не беше виждала тази непозната майка, както и аз до онази сутрин, когато я заснех. Беше видяла снимките, направени след това. Мама, уморена, но усмихната. Мама и Холидей пред кучешкия дрян, слънцето прозира през халата и нощницата й. Но исках да бъда единственият човек в семейството, който знае, че мама може да бъде и друга — тайнствена и непозната за нас.

Първият път, когато слязох при тях — 23 декември 1973 г. — беше ден на крушение.

Бъкли спеше. Мама беше завела Линдзи на зъболекар. Тази седмица се бяха разбрали всеки ден да отделят време за нещо полезно и да се опитат да продължат напред. Татко се беше се заел да почисти спалнята за гости на горния етаж, която много отдавна беше превърнал в своя работна стая.

Баща му го беше научил да прави кораби в бутилки. Мама, сестра ми и брат ми изобщо не проявяваха интерес. Аз обаче ги обожавах. Стаята беше пълна с тях.

На работа той цял ден се занимаваше с цифри — правеше финансови анализи за застрахователната компания „Чадс Форд“ — а вечер си почиваше, като изработваше кораби или четеше книги за Гражданската война. Винаги ме викаше, когато настъпи моментът да вдигне платната. Корабчето вече беше здраво залепено за дъното на бутилката. Качвах се при него, а той ми напомняше да затворя вратата. Често точно в този момент мама като че ли нарочно, сякаш имаше шесто чувство за нещата, в които не участва, ни викаше за вечеря. Но когато се случеше това чувство да я подведе работата ми беше да държа бутилката.

— Не мърдай — казваше той. — Ти си моят пръв помощник-капитан.

Внимателно изтегляше връвчицата, която се подаваше от гърлото на бутилката и хоп! — платната на едномачтовия съд или клипер се вдигаха. Нашият кораб беше готов за плаване. Не можех да ръкопляскам, защото държах бутилката, но винаги ми се е искало да го направя. Татко бързо изгаряше другия край на връвчицата на бутилката с помощта на тел от закачалка, която нагряваше на пламъка на свещ. Действаше много внимателно, защото само при едно трепване на ръката корабът можеше да се разпадне или — не дай боже — миниатюрните хартиени платна да се запалят и с едно „фшшшш“ да се окажа с горяща бутилка в ръка.