Алис Сиболд - Очи от рая

Караше по тесния път, който минаваше между два индустриални строежа. Комбито поднасяше при преодоляването на по-големите дупки, желязната каса, в която беше сложил тялото ми, се удряше в багажника при извивката на колелото, напуквайки пластмасата.

— По дяволите — изруга мистър Харви, но продължи да си подсвирква, без да спре.

Спомних си, че веднъж бяхме минавали по този път. Бяхме излезли да се поразходим с колата. Караше татко, а Бъкли седеше на коленете ми в разрез с правилата, като предпазният колан опасваше и двама ни.

Татко ни беше попитал дали искаме да видим как изчезва един хладилник.

— Земята ще го погълне! — каза той. Сложи си шапката и тъмните кожени ръкавици. Между другото, мечтаех да имам такива. Смятах, че щом си с ръкавици с пет пръста, значи си възрастен, а ако носиш ръкавици с един пръст, си още дете. (За Коледа през 1973 г. мама ми беше купила ръкавиците, които си бях харесала. Останаха за Линдзи, но тя не забравяше, че са били мои. Един ден на връщане от училище ги остави в края на царевичната нива. Непрекъснато правеше така — носеше ми подаръци.)

— Има ли земята уста? — попита Бъкли.

— Голяма кръгла уста, но без устни — отвърна му татко.

— Джек — обади се мама през смях. — Престани. Знаеш ли, че го видях да ръмжи на кученцата, засадени в градината?

— Идвам с теб — рекох аз. Татко ми беше казал, че извън града има една изоставена мина, която се е срутила и се е образувала яма, използвана сега като сметище. Но мен не ме беше грижа. Като всяко друго дете просто исках да видя как земята поглъща нещо.

Затова докато гледах как мистър Харви ме отнася към ямата, не можех да не призная, че постъпи много хитро, като сложи чувала в тежкия метален сейф. Беше късно, когато стигна там. Остави сейфа в колата и се запъти към къщата на Фланаганови, в чийто имот се намираше сметището. Те се прехранваха от таксите, които взимаха от хората за възможността да изхвърлят непотребните си домакински уреди. Мистър Харви почука на вратата на малката бяла къща. Отвори му жена. Моето небе се изпълни с уханието на розмарин и агнешко. Мистър Харви също го усети. Вътре в кухнята видя един мъж, седнал на масата.

— Добър вечер, сър — поздрави го мисис Фланаган. — Имате нещо за изхвърляне ли?

— Отзад в комбито е — отвърна мистър Харви. Беше приготвил двайсетдоларова банкнота.

— Какво носите? Да не би да е някой труп? — пошегува се тя.

Това беше последното нещо, което би и минало през ума. Живееше в уютна, макар и малка къща. Имаше си съпруг, който си стоеше у дома и винаги й беше под ръка, ако нещо се повреди и се наложи да бъде поправено. Беше мил с нея, защото никога не му се налагаше да се преуморява. Имаше и син, още достатъчно малък, за да смята, че майка му за него е всичко на света.

Мистър Харви се усмихна. Гледах как устните му се разтягат, но не извърна глава.

— Стар сейф, останал от баща ми. Най-после го докарах. От години се каня да го изхвърля. Вече никой не помни комбинацията.

— Има ли нещо в него?

— Само застоял въздух.

— Карайте към ямата. Имате ли нужда от помощ?

— Много ще съм ви задължен.

Фланаганови никога не заподозряха, че момичето, за което четяха във вестниците през следващите години — Изчезнала; Предполагаема жертва на насилие; Съседско куче намира ръка; Вероятно убийство на ученичка в царевична нива; Предупреждение: Момичета, пазете се; Сестрата на мъртвата Сузи Салмън произнася прощална реч на бала на випуска — би могло да бъде в сивия метален сейф, донесен една нощ от мъж, който им бе платил двайсет долара.

По пътя към колата мистър Харви бръкна в джоба си. Там беше моята сребърна гривна амулет. Не си спомняше кога я е свалил от китката ми, нито как я е пъхнал в джоба на чистите си панталони. Пръстите му я заопипваха, месестата възглавничка на показалеца му погали гладкия метал на златната емблема на щата Пенсилвания, подметката на балетната пантофка, отвора на миниатюрния напръстник и спиците на велосипедните колела, които можеха да се движат. На шосе 202 той спря в една отбивка, изяде сандвича с лебервурст, приготвен по-рано през деня, и продължи към индустриалния парк, който се строеше на юг от града. На обекта нямаше никого. В онези дни в предградията нямаше охрана. Паркира колата близо до една преносима тоалетна. Ако някой го видеше, което беше малко вероятно, той имаше готово обяснение.

Когато мислех за мистър Харви, пред очите ми се появяваше именно тази сцена — как, заобикаляйки калните изкопи, той се изгуби сред неподвижните булдозери, мержелеещи се страховито в мрака като задрямали чудовища. В нощта след моята смърт небето над земята беше тъмносиньо и в откритата местност мистър Харви можеше да вижда на километри. Предпочетох да остана при него и да огледам местността, както направи той. Исках да го проследя. Снегът беше спрял. Духаше вятър. Стигна до един ров, който скоро щеше да се напълни с вода, както му подсказа инстинктът му на строител. Спря и опипа амулетите за последен път. Харесваше му емблемата на Пенсилвания, на която татко беше гравирал инициалите ми (моят любим амулет беше миниатюрният велосипед), издърпа я и я пъхна в джоба си. Хвърли гривната с останалите дрънкулки в ямата, която скоро щеше да се превърне в изкуствено езеро.