Алис Сиболд - Очи от рая

Татко и мистър Харви опънаха чаршафите върху купола на шатрата и ги закрепиха към квадрата, който образуваха прътите, закрепени върху чатала на носещите колове. След това провесиха останалите чаршафи от напречните рейки, така че долната им част опираше в земята.

Когато свършиха, върху покритите арки вече се беше натрупал снежец. Сняг имаше и в гънките на татковата риза, а по горния ръб на колана му се беше образувала бяла ивица. Прониза ме болка. Осъзнах, че никога вече няма да се втурна навън на снега заедно с Холидей, никога няма да возя Линдзи с шейната, никога няма да уча брат си, противно на всякакъв здрав разум, да прави снежни топки, като уплътнява снега с основата на дланите си. Бях сама в море от яркоцветни венчелистчета. Пухкави и девственобели, снежинките падаха на земята като завеса.

Застанал вътре в шатрата, мистър Харви си представяше как водят с камила девствената младоженка при жениха й. Татко понечи също да влезе в шатрата, но мистър Харви побърза да вдигне предупредително длан.

— За днес стига. Не е ли време да се прибирате у дома? Настъпи моментът татко да каже нещо. Но единственото, което му дойде наум, беше да прошепне „Сузи“. Втората сричка от името ми прозвуча като съскане на змия.

— Току-що направихме шатра — каза мистър Харви. — Съседите ни видяха. Сега сме приятели.

— Вие знаете нещо — каза татко.

— Вървете си у дома. Не мога да ви помогна.

Мистър Харви не се усмихна и не пристъпи към баща ми. Скри се в шатрата и спусна след себе си последния памучен чаршаф с монограм.

Част от мен искаше незабавно възмездие, искаше татко да се превърне в човек, какъвто никога не е бил — яростен отмъстител. Така става във филмите и книгите. Най-обикновен човек грабва пистолета или ножа и се впуска по следите на убиеца на семейството си, за да отмъсти. Избива ги, както Чарлз Бронсън прави във филмите си, и всички му ръкопляскат.

Но ето какво се получи в действителност:

Сутрин татко ставаше и преди да се разсъни напълно, той си беше същият като преди. Но щом вече беше в състояние да разсъждава, по вените му като че ли потичаше отрова. В началото дори не можеше да се надигне от леглото. Лежеше, сякаш притиснат от тежък товар. Но после движението стана единственото му спасение и той непрекъснато правеше нещо, но все не успяваше да избяга от себе си. От вината, от божествената десница, която се беше стоварила върху него с укор: Къде беше, когато дъщеря ти имаше нужда от теб?

Преди баща ми да отиде при мистър Харви, мама седеше в хола до статуята на свети Франциск, която двамата бяха купили. Когато той се върна, нея я нямаше. Извика я, повтори името и три пъти, но сякаш вътрешно се молеше тя да не си е вкъщи. После се качи горе в работната си стая, за да надраска набързо в малкото тефтерче с телена спирала: „Пие ли? Да го напия. Може би ще проговори.“ После написа: „Мисля, че Сузи ме наблюдава.“ Там, на небето, аз бях обзета от луда радост. Прегърнах Холи, прегърнах Франи. Татко знае, мислех си аз.

По някое време Линдзи затръшна входната врата по-силно от обикновено и татко се зарадва на шума. Страхуваше се да продължи записките си, да запише думите, които се въртяха в главата му. Трясъкът на вратата проехтя в странния следобед, който беше прекарал, и го върна към реалността, накара го да действа, за да не потъне. Разбирах това — макар че нямаше да ми е много приятно да слушам как по време на вечеря Линдзи се хвали на мама и татко, че се е справила отлично с контролното и че учителят по история щял да предложи на училищния съвет да я награди с грамота. Но Линдзи беше жива, а живите също заслужават внимание.

Тя се заизкачва енергично по чамовите стъпала и цялата къща се затресе от тропота на дървеното й сабо.

Може би й завиждах за вниманието, което й отделяше татко, но я уважавах за начина, по който се справяше с положението. Не друг, а Линдзи беше изправена пред проблема, който Холи наричаше „синдром на ходещия покойник“ — когато хората гледат живите, но всъщност не виждат тях, а мъртъвците.

Когато хората, та дори и мама и татко, гледаха Линдзи, в нея те виждаха мен. Със самата Линдзи беше същото, затова избягваше огледалата и дори се къпеше на тъмно.

Излизаше изпод душа в мрака и пипнешком се добираше до окачалката за кърпи. На тъмнината се чувстваше в безопасност — влажната пара, която се надигаше от плочките, я обгръщаше от глава до пети. Ако у дома беше тихо или ако от долния етаж до нея долитаха приглушени гласове, тя беше сигурна, че няма да я безпокоят. Тогава можеше да мисли за мен. Казваше наум „Сузи“ и плачеше, като оставяше сълзите да се стичат по вече мокрите й бузи, защото знаеше, че никой няма да я види и да разбере колко голяма е мъката й. Друг път си представяше, че аз успявам да избягам, че вместо мен хващат нея, а тя се бори, докато накрая се освободи. Мъчеше се да не си задава неизменния въпрос: Къде е Сузи сега?