Алис Сиболд - Очи от рая

— Че я е направил за Лия, жена си.

— Мисис Стед каза на Абигейл, че името на жена му е Софи, спомням си много добре — каза баща ми.

Лен провери бележките си.

— Не, Лия е. Записал съм го.

Баща ми се разколеба. Откъде му беше дошло наум името Софи? Беше сигурен, че го е чувал, но преди години, на едно съседско парти, на което имената на деца и съпруги се сипеха като конфети между историите, които хората разказваха, за да поддържат разговора, а представените междувременно малчугани и непознати гости бяха твърде много, за да ги запомни човек.

Със сигурност си спомняше, че мистър Харви не присъстваше на това парти. Той никога не идваше на такива празненства. Според повечето съседи странеше от тях поради своята странност, но татко не мислеше така. Той също не се чувстваше в свои води на тези принудено весели сбирки.

Баща ми записа в тефтера си: „Софи?“ Без да подозира, той сложи начало на списъка на жертвите.

На Коледа семейството ми щеше да се чувства много по-добре на небето. Тук не придаваха особено значение на коледните празници. Някои се обличаха изцяло в бяло и се правеха на снежинки, и това беше всичко.

Тази Коледа у нас неочаквано дойде Самюъл Хеклър. Не беше с костюм на снежинка. Носеше коженото яке на по-големия си брат и войнишки панталони, които не му бяха по мярка.

Брат ми беше в хола с новите си играчки. Мама благославяше съдбата, че беше купила подаръците доста рано. Линдзи получи ръкавици и гланц за устни с аромат на вишна. Татко получи пет бели носни кърпи, които тя беше поръчала преди месеци по пощата. Освен Бъкли никой не се радваше на подаръците. В дните преди Коледа никой не се сети да включи лампичките, с които беше украсена елхата. Гореше единствено свещта, която татко държеше на прозореца в работната си стая. Палеше я, след като се стъмни, но мама, сестра ми и брат ми бяха престанали да излизат от къщи след четири следобед. Виждах я само аз.

— Навън има някой! — извика брат ми. Той строеше небостъргач и нямаше търпение да го види как рухва. — С куфар.

Мама остави яйчения си коктейл в кухнята и тръгна към входната врата. Линдзи беше в общата стая с родителите ми, подчинявайки се неохотно на задължителното изискване да бъдем всички заедно по празниците. Играеха „Монополи“ с баща ми. Бяха решили да прескачат най-лошите квадратчета, да не признават талоните за данък върху луксозните стоки и талоните за лош късмет.

В хола мама приглади полата си с длани, избута Бъкли пред себе си и постави ръце на раменете му.

— Изчакай първо да се почука.

— Може би е преподобният отец Стрик — обърна се татко към Линдзи и прибра наградата си от петнадесет долара за второ място на конкурс за красота.

— Заради Сузи се надявам да не е той — дръзко каза Линдзи.

Татко мислено се залови за фразата, в която прозвуча името ми. Сестра ми хвърли чифт и стигна до квадратчето „Марвин Гардънс“.

— Наемът е двадесет и четири долара — каза татко, — но аз съм съгласен на десет.

— Линдзи — извика мама. — Имаш гости.

Татко проследи с поглед сестра ми, която стана и излезе от стаята. Аз също я гледах, седнала до него. Бях призракът на игралната маса. Той се беше втренчил в пионката във формата на стара обувка, легнала на една страна в кутията. Ако можех само да я взема и да прескоча с нея от Бордуок до лилавото поле на Балтик 9 9 Полетата в играта „Монополи“ носят имената на реални улици и места в Атлантик Сити, щата Ню Джърси, и отразяват пазара на имотите от 30-те години на XX век. Районът на крайбрежния булевард Бордуок е бил по-привлекателен, за разлика от Балтик Авеню, където цените на имотите са били по-ниски. — Б.ред. , където според мен живееха наистина интересни хора! „Това е само защото обичаш лилавия цвят“, казваше Линдзи. А татко добавяше: „Гордея се, че не съм възпитал дъщеря си да бъде сноб.“

— Железницата, Сузи — каза той. — Ти винаги се стремеше да се сдобиеш с железницата.

За да подчертае триъгълния перчем над челото си и да заглади растящите в различни посоки кичури, Самюъл Хеклър вчесваше косата си винаги назад. По тази причина облеченото в черна кожа тринайсетгодишно момче приличаше на млад вампир.

— Честита Коледа, Линдзи — каза той на сестра ми и й подаде малка кутийка, увита в синя хартия.

Видях как сестра ми се стегна като пружина. Тя с всички сили се стремеше да се изолира от хората, но си падаше по Самюъл Хеклър. Беше изключила сърцето си подобно на съставка от готварска рецепта, но както и да й се бе отразила смъртта ми, тя беше на тринайсет, харесваше го много и той беше дошъл да й честити Коледа.