Алис Сиболд - Очи от рая

— Говори се, че отиваш на срещата на младите дарования — наруши мълчанието Самюъл. — Аз също ще бъда там.

В този момент мама се опомни и превключи на автопилот „домакиня“.

— Заповядай, влез, седни — успя да изрече тя. — Ще изпиеш ли един яйчен коктейл в кухнята.

— С удоволствие — прие поканата Самюъл Хеклър и за изумление на Линдзи — а също и мое — сви лакътя си, за да го хване подръка.

— Какво е това? — попита Бъкли, който вървеше след тях и посочи към калъфа, за който си мислеше, че е куфар.

— Алт — отговори му Хеклър.

— Какво?

— Самюъл свири на алт саксофон — каза Линдзи.

— Още се уча — обади се Самюъл.

Брат ми не попита какво е саксофон. Знаеше каква е Линдзи понякога. Държеше се като надута пуйка и аз му казвах: „Бъкли, не й обръщай внимание, Линдзи е пуйка-надуйка.“ Често го гъделичках, побутвах с глава коремчето му и повтарях „пуйка-надуйка“, а той се заливаше от смях.

Бъкли се запъти след тях към кухнята и както правеше поне веднъж на ден, попита:

— Къде е Сузи?

Никой не му отговори. Самюъл погледна към Линдзи.

— Бъкли — обади се баща ми от съседната стая, — ела да поиграем на „Монополи“.

До този момент никой не беше канил брат ми да играе „Монополи“. Всички казваха, че е още много малък, но беше Коледа и ставаха чудеса. Той се втурна във всекидневната, а татко го вдигна и го сложи на скута си.

Виждаш ли тази фигурка във формата на обувка? — попита татко.

Бъкли кимна с глава.

— А сега слушай внимателно какво ще ти кажа.

— За Сузи? — по някакъв начин брат ми беше свързал фигурката с мен.

— Да, ще ти кажа къде е Сузи.

Горе в моята небесна сфера аз се разплаках. Какво друго ми оставаше?

— Тази обувка е фигурката, с която Сузи играеше „Монополи“ започна татко. — Аз играя с колата, понякога и с ръчната количка.

Линдзи играе с ютията, а когато играе мама, обикновено избира оръдието.

— Това куче ли е?

— Да, шотландски териер.

— Моя е!

— Добре — каза татко. Беше търпелив. Беше намерил начин да обясни на брат ми какво се беше случило. Държеше го на скута си и докато говореше, усещаше телцето му да натежава върху коленете му — толкова човешко, толкова топло и пълно с живот. Това му действаше успокоително. — Шотландският териер вече ще бъде твоята фигурка. А коя беше на Сузи?

— Обувката — отвърна Бъкли.

— Точно така. Моята е колата, ютията е на сестра ти, а оръдието е на мама.

Брат ми го слушаше много внимателно.

— А сега да сложим всички фигурки на игралното поле, искаш ли? Хайде, постави ги.

Бъкли взе една шепа пионки, после още една и ги изсипа между квадратчетата „Шанс“ и „Обществен фонд“.

— Да приемем, че другите фигурки са на нашите приятели.

— Като Нейт?

— Да, той ще бъде шапката. А игралното поле е целият свят. Сега си представи, че хвърлям зара и една от фигурките трябва да изчезне от полето. Какво означава това?

— Че не може да играе повече.

— Правилно.

— Защо? — попита Бъкли и погледна баща ми, който потрепери.

— Защо? — повтори въпроса си брат ми.

На татко не му се искаше да каже „защото животът е несправедлив“ или „защото така стоят нещата“. Искаше да намери подходящите думи, с които да обясни на едно четиригодишно дете какво е смъртта. Постави длан върху гърба на Бъкли.

— Сузи е мъртва — каза просто той, неспособен да намери обяснение чрез правилата на каквато и да било игра. — Разбираш ли какво значи това?

Бъкли се пресегна и покри с ръка обувката. Вдигна очи към татко, за да разбере дали е отговорил правилно.

Баща ми кимна.

— Няма да видиш повече Сузи, миличък. Никой от нас няма да я види.

Татко заплака. Брат ми го гледаше в очите, без да осъзнава ясно какво става.

Бъкли държеше обувката на нощното си шкафче, докато един ден тя изчезна и никой не можа да я намери.

В кухнята мама допи яйчения си коктейл, извини се и отиде в трапезарията. Започна да слага методично сребърните прибори, като подреди трите вида вилици, ножовете и лъжиците стъпаловидно, както я бяха учили в секция „Сватбени продукти“ на универсалния магазин „Уонамейкър“, където е работила, преди да се родя аз. Искаше й се да запали цигара и останалите й живи деца да изчезнат поне за малко.

— Няма ли да си отвориш подаръка? — попита Самюъл Хеклър сестра ми.

Стояха до плота, облегнати на съдомиялната и шкафовете, в които държахме салфетките и хавлиените кърпи. В стаята вдясно от тях бяха баща ми и брат ми, а от другата страна на кухнята мама мислеше кой сервиз с кои чаши да съчетае: флорентинския сервиз на „Уеджууд“ и кобалтовосините чаши, „Роял устър“ и „Маунтбатън“ или „Ленъкс“ и „Итърнал“.