Алис Сиболд - Очи от рая

— Достатъчно, млада госпожице — каза мистър Питърфорд. — Очевидно Нелсън я е ксерокопирал заради позата.

— Аз какво съм виновна?

— Ако не я беше нарисувала, нямаше да има проблем.

— Значи аз съм виновна?

— Помисли си в какво положение поставяш училището и бъди така любезна да рисуваш това, което ви е наредила мис Райън, без да си позволяваш волности.

— И Леонардо да Винчи е рисувал трупове — измърмори тихо Рут.

— Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Рут.

Вратата на сцената се отвори, после се затвори и малко по-късно с Рей чухме Рут да плаче. Устните му изрекоха безгласно „да си вървим“ и аз се преместих към края на скелето. Спуснах единия си крак надолу, търсейки опора.

Тази седмица Рей щеше да ме целуне в училищния коридор до моето шкафче. Това не стана на скелето, когато искаше да го направи. Единствената ни целувка сякаш беше случайна, красива като многоцветна дъга в локвичка бензин.

Слязох от скелето с гръб към Рут. Тя не помръдна и не се опита да се скрие, само ме гледаше, когато се обърнах с лице към нея. Седеше на един дървен сандък в дъното на сцената. От лявата и страна висяха стари завеси. Наблюдаваше ме как се приближавам към нея, но не избърса сълзите си.

— Сузи Салмън — каза тя, сякаш за да потвърди, че ме е видяла.

Да избягам от час и да се крия зад кулисите в актовата зала, до този ден беше толкова невероятно, колкото и възможността да изтърпя наказанието с линията на мистър Питърфорд.

Застанах пред нея. Държах шапката си в ръка.

— Глупава шапка — каза тя.

Повдигнах шапката със звънчета и я погледнах.

— Знам. Мама ми я оплете.

— Всичко чу, нали?

— Да, мога ли да погледна?

Рут разгъна миналото през много ръце ксерокопие.

Със синя химикалка Брайън Нелсън беше нарисувал неприлична дупка между кръстосаните крака. Отвратих се и тя го забеляза. В очите й просветна нещо, някакво скрито любопитство. Наведе се и извади от раницата си подвързан с черна кожа скицник.

Рисунките в него бяха прекрасни. Повечето на жени, но имаше и животни, и мъже. Никога не бях виждала подобно нещо. Всеки лист беше запълнен с рисунки. Разбрах, че в душата си Рут е бунтарка, но не защото рисуваше голи жени — за което връстниците й се подиграваха — а защото беше по-талантлива от учителите си. Беше бунтар от най-тихия вид. Всъщност беззащитна.

— Наистина имаш талант, Рут — казах аз.

— Благодаря — отвърна тя. Продължих да разлиствам скицника, взирайки се във всеки детайл. Бях уплашена и същевременно развълнувана от това, което се виждаше под пъпа — „машинария за правене на бебета“, както казваше мама.

Бях казала на Линдзи, че никога няма да имам бебе, и на десетгодишна възраст в продължение на шест месеца повтарях на всеки възрастен, готов да ме слуша, че ще отида да ми вържат тръбите.

Не бях наясно какво точно означава това, но знаех, че е драстична, включваща операция процедура. Татко си умираше от смях.

Преди смятах, че Рут е странна, но сега осъзнах, че тя наистина е необикновена. Рисунките й бяха толкова добри, че за момент забравих за училищните правила, звънците и свирките, на които от нас, децата, се очакваше да се подчиняваме.

След като царевичната нива беше оградена с въжета, претърсена и изоставена, Рут започна да се разхожда из нея. Увиваше се в големия вълнен шал на баба си и навличаше едно късо, одърпано палто на баща си. Скоро забеляза, че преподавателите по всички предмети, с изключение на учителя по физкултура, си мълчат, когато не посещава часовете им. Оставаха доволни, че отсъства, защото беше прекалено умна и това им създаваше проблеми. Налагаше се да внимават какво говорят, а и учебните им планове отиваха по дяволите.

За да не пътува с училищния автобус, сутрин тръгваше заедно с баща си. Той излизаше много рано и носеше червената си метална кутия за обяд. Тя имаше скосен като покрив капак и когато беше малка, баща й и позволяваше да я използва за обор, когато играеше с куклите си. Сега той криеше в нея бърбъна си. Когато стигнеха до пустия паркинг, той изключваше мотора, но не бързаше да спре отоплението.

— Наред ли е всичко? — питаше винаги той.

Рут кимваше с глава.

— По едно за добър път?

Този път дори без да кимне, тя му връчваше кутията. Той я отваряше, отвинтваше капачката на бутилката, отпиваше голяма глътка бърбън и след това й я подаваше. Тя отмяташе глава и запушваше гърлото на бутилката с език, за да влезе възможно най-малко течност в устата й, а ако баща й я наблюдаваше, поемаше пестелива изгаряща глътка.