Алис Сиболд - Очи от рая

Рей повдигна ръцете си в плетени ръкавици към устата си и няколко влакънца се закачиха за напуканите му устни, които бях целувала. Рут бръкна в джоба на палтото си и извади тубичката с балсама.

— Ето. Вземи. Имам цял куп от тях.

— Много си мила — каза той. — Ще ми правиш ли компания, докато започнат да пристигат автобусите?

Седнаха един до друг в кръга на гюлетласкачите. Отново бях свидетел на нещо, което преди никога не бих могла да видя — как двамата стоят един до друг. По тази причина Рей ми изглеждаше още по-привлекателен. Очите му бяха тъмносиви. Гледайки го от небето, без колебание се потапях в тях.

Тези срещи се превърнаха за тях в ритуал. В дните, когато бащата на Рей отиваше да чете лекции, Рут му носеше по малко бърбън в джобната манерка на баща си; в останалите дни пиеха подсладен чай. Студът ги пронизваше до кости, но те не му обръщаха внимание.

Разговаряха за това как се чувства един чужденец в Нористаун. Четяха на глас стихове от антологията на Рут. Обсъждаха плановете си за бъдещето. Рей искаше да стане лекар, а Рут художничка и поетеса. Съставиха списък на евентуалните кандидати за тайния клуб на чудаците от нашия клас. Някои от номинациите бяха очевидни, например Майк Бейлс, който беше тъпкан с наркотици и никой не разбираше как още го търпят в училище, и Джеремая, пришълец от Луизиана, смятан за чужденец почти като Рей. Имаше и такива, на които много не им личеше, че са чудаци, например Арти, който разпалено говореше на всички за свойствата на формалдехида. Или Хари Орланд, толкова стеснителен, че обуваше шортите си за физкултура върху джинсите. И Вики Кърц, за която всички си мислеха, че се справя добре след смъртта на майка си, но Рут я беше видяла да спи върху нападалите борови иглички зад училищния трафопост. Понякога разговаряха и за мен.

— Толкова е странно — каза Рут. — Заедно сме още от детската градина, но в онзи ден зад кулисите в актовата зала като че ли се срещнахме за пръв път.

— Тя беше страхотна — каза Рей. Спомни си как се докоснаха устните ни, когато се бяхме озовали насаме край шкафчетата в коридора. Как се бях усмихнала със затворени очи и после едва не побягнах. — Мислиш ли, че ще го намерят?

— Сигурно ще го хванат. Знаеш ли, че сме само на стотина метра от мястото, където е станало?

— Да, знам — каза той.

Двамата седяха на металния обръч в сектора за тласкане на гюле и държаха чаши чай в облечените си в ръкавици ръце. Вече никой не ходеше в царевичната нива. Когато някоя топка излетеше извън границите на футболното игрище, момчетата си даваха взаимно кураж, преди да се решат да навлязат в полето и да я приберат. В онази сутрин слънчевите лъчи прорязваха пътя си през мъртвите стебла на царевицата, но не топлеха.

— Намерих ги тук — каза тя и посочи към кожените ръкавици.

— Мислиш ли си понякога за нея? — попита той.

Замълчаха.

— Непрекъснато — каза най-после Рут. По гръбнака ми пробягаха тръпки. — Знаеш ли, понякога си мисля, че тя извади късмет. Мразя това място.

— Аз също — каза Рей. — Но съм живял и на други места. Това тук е временен ад, а там — постоянен.

— Да не искаш да кажеш…

— Тя е в рая, ако вярваш, че такова място съществува.

— Ти не вярваш ли?

— Не, мисля, че не.

— А аз вярвам каза Рут. — Е, не в разните му там ангели с крила, но вярвам, че има рай.

— Дали е щастлива там?

— Все пак е рай, нали?

— Но какво означава това?

Чаят беше студен като лед и първият звънец вече беше ударил. Рут се усмихна с чаша пред устата си.

— Както би казал баща ми, отървала се е от тази помийна яма.

Когато татко почука на вратата на дома на Рей Сингх, занемя при вида на майка му Руана. Не че беше особено гостоприемна, не можеше да се каже, че се радва да го види, но нещо в черните й коси и сивите й очи, дори в особения начин, по който отстъпи от вратата, след като я отвори, му направи огромно впечатление.

Беше чувал какво говорят полицаите за нея: била студена, била снобка, била надута и странна. Така си я представяше, преди да я види.

— Заповядайте, влезте — покани го тя, когато той й се представи. Като чу фамилията му, Салмън, притворените й очи се отвориха широко — тъмни бездни, в които ти се иска да потънеш.

Татко почти залиташе, когато тя го отведе в малката всекидневна. На пода в три реда бяха подредени книги с изправени гръбчета. Беше облечена в жълто сари и с нещо като три четвърти панталони от златно ламе. Краката и бяха боси. Мина по мокета, заведе госта си до дивана, и попита: