Алис Сиболд - Очи от рая

Рут се измъкна от високата кабина. Преди изгрев-слънце навън беше студено, вледеняващо студено. Спомни си нещо, което бяхме учили в училище: когато човек се движи, му е по-топло, отколкото ако стои на едно място. Затова с бърза крачка пое право към царевичната нива. По пътя си говореше сама, на моменти се сещаше за мен. Често се подпираше на телената ограда, която разделяше футболното игрище от площадката за лека атлетика и наблюдаваше как светът се пробужда край нея.

Така през първите няколко месеца започнахме да се срещаме всяка сутрин. Слънцето се издигаше над полето и Холидей, когото баща ми пускаше да потича свободно, гонеше зайци сред високите сухи стебла на мъртвата царевица. Зайците обичаха подрязаната трева на игрището по лека атлетика и когато се приближеше, Рут виждаше тъмните им тела да се подреждат в редици по очертаните с бял тебешир линии като мъничък спортен отбор. Надбягване на зайци, идеята й хареса, на мен също. Тя вярваше, че препарираните животни се разхождат през нощта, когато хората спят. Все още мислеше, че в кутията за обяд на баща й може би се крият миниатюрни крави и овце, които се хранят със сандвичи и пият бърбън.

След като Линдзи ми остави ръкавиците, които получи за Коледа, на края на царевичната нива до футболното игрище, една сутрин ги намериха зайците. Те ги изследваха и душеха пръстите им, подплатени с кожата на техните роднини. После видях Рут да ги вдига, преди да ги е грабнал Холидей. Тя обърна наопаки едната ръкавица и допря козината до бузата си. Погледна към небето и каза: „Благодаря ти.“ Беше ми приятно да си мисля, че го каза на мен.

През тези утрини се привързах към Рут, чувствах, че по някакъв необясним начин, намирайки се от двете противоположни страни на границата между живите и мъртвите, ние сме обречени да бъдем заедно. Две момичета, различни от другите, които се бяха намерили по най-странен начин — аз минах край нея и тя потръпна.

Рей обичаше да ходи пеша като мен. Живееше в другия край на квартала, близо до училището. Беше виждал Рут Конърс да се разхожда сама из футболното игрище. След Коледа гледаше да не се задържа много в училище, идваше в последния момент и бързаше да си тръгне веднага след часовете. Искаше да заловят убиеца ми не по-малко от моите родители. Докато не го хванеха, върху Рей щеше да тегне сянката на подозрението, макар че имаше алиби.

Избра една сутрин, когато баща му нямаше да ходи в университета. Взе термоса му и го напълни със сладкия чай на майка си. Тръгна рано, настани се в бетонния кръг на гюлетласкачите, сядайки върху металния обръч, на който опираха краката си, и зачака.

Видя я да върви от другата страна на телената ограда, която разделяше училището от спортния комплекс и най-популярната част от него — футболното игрище. Потърка ръцете си, за да ги стопли, и се замисли какво да й каже. Беше събрал смелост, не защото вече ме беше целувал — цел, която си беше поставил цяла година преди осъществяването й — а защото беше четиринадесетгодишен и се чувстваше безкрайно самотен.

Видях, че Рут наближава футболното игрище, без да знае, че не е сама. Притискаше до гърдите си една поетична антология, която баща й беше намерил, докато разчистваше вехториите от една стара, подлежаща на събаряне къща. Имайки предвид новото й увлечение, беше решил, че ще й хареса.

Рей се изправи и тя го видя отдалеч.

— Здравей, Рут Конърс! — провикна се той и размаха ръце.

Рут погледна към него и се сети за името му — Рей Сингх. Не знаеше почти нищо за него. Беше дочула слуховете, че полицаите са ходили в дома му, но споделяше мнението на баща си — „Дете не може да извърши такова нещо“ — и се приближи без страх към него.

— Направил съм чай, в термоса е — каза Рей.

Изчервих се на небето заради него. Много го биваше, когато става въпрос за неща като „Отело“, но в момента се държеше като глупак.

— Не, благодаря — отвърна Рут. Застана пред него, но все пак на почетно разстояние. Ноктите й се впиваха в овехтялата корица на поетичната антология.

— Бях там онзи ден, когато със Сузи си приказвахте зад кулисите — каза Рей. Подаде й термоса. Тя не се приближи и не протегна ръка да го поеме.

— Сузи Салмън — поясни той.

— Знам кого имаш предвид — каза тя.

— Ще ходиш ли на панихидата?

— Не знаех, че ще има — каза тя.

— Аз не мисля да ходя.

Не отмествах очи от устните му. Бяха по-червени от обикновено заради студа. Рут пристъпи към него.

— Искаш ли балсам за устни? — попита тя.