Алис Сиболд - Очи от рая

— Нещо за пиене?

Татко кимна с глава.

— Топло или студено?

— Топло.

Тя излезе от стаята, а той седна на дивана, тапициран с кафяв плат на карета. Срещу него на прозорците, под които бяха наредени саксии имаше дълги муселинени завеси, през които студената зимна светлина проникваше трудно. Изведнъж му стана много топло и почти забрави за целта на посещението си при семейство Сингх, чийто адрес беше проверил два пъти тази сутрин.

Татко тъкмо си мислеше, че е уморен, а беше обещал на мама да вземе от Химическото чистене някакви отдавна готови дрехи, когато мисис Сингх се появи с чая върху един поднос и го сложи на масата пред него.

— За съжаление нямаме много мебели. Д-р Сингх още чака да бъде назначен на постоянно място.

Тя отиде до съседната стая и се върна с пурпурна възглавница, положи я на пода и седна на нея с лице към татко.

Д-р Сингх в университета ли преподава? — попита баща ми, въпреки че го знаеше. Всъщност до известна степен му беше неудобно, защото знаеше доста неща за тази красива жена и мебелирания й дом.

— Да — отвърна тя и наля чай. Беше тихо. Подаде му чашата, той я взе и тя каза:

— Рей беше с него в деня, когато беше убита дъщеря ви. Тя го привличаше като магнит.

— Сигурно това е причината да сте тук? — продължи тя.

— Да. Искам да говоря с него.

— Както знаете, в момента е на училище. — Беше подвила встрани краката си в златистите панталони. Ноктите и бяха дълги и без да са загрубели от дългогодишните й занимания с танци.

— Исках да намина и да ви уверя, че не му желая злото — каза той. Наблюдавах го. Никога не го бях виждала такъв преди. Като че се освобождаваше от товара на думите — трупани дълго глаголи и съществителни. Наблюдаваше краката й, свити на фона на кафявия килим, и мъничкото петънце мека светлина, която проникваше през завесите и докосваше дясната й буза.

— Не е направил нищо лошо. Той обичаше дъщеря ви. Ученическо увлечение, но все пак…

Майката на Рей познаваше ученическите увлечения от личен опит. Младежът, който носеше вестника, спираше с колелото си пред дома й с надеждата, че тя е близо до вратата и когато чуе тупването на „Филаделфия инкуайърър“ на верандата, ще се покаже и ще му помаха с ръка. Дори нямаше нужда да се усмихва — тя, всъщност рядко се усмихваше извън своя дом. Очите й, походката й на танцьорка и премерените движения на тялото й бяха достатъчно изразителни.

Когато полицаите се изсипаха в затъмнения хол в търсене на убиеца, Руана така ги беше впечатлила, че те се бяха съгласили да пият чай, насядали на пода върху копринени възглавници. Очакваха, че ще се разбъбри, както ставаше с всички привлекателни жени, но колкото и да се опитваха да спечелят благоразположението й, тя стоеше изправена до прозореца, докато разпитваха сина й.

— Радвам се, че Сузи се е харесала на такова добро момче — каза татко. — Ще благодаря на сина ви за това.

Тя се усмихна, но устните й не се разтвориха.

— Беше й написал любовно послание — каза той.

— Да, знам.

— Иска ми се и аз да го бях направил — каза той. — Да бях й казал, че я обичам в онзи последен ден.

— Да, разбирам.

— Но синът ви го направи.

— Да.

Очите им се срещнаха за миг.

— Сигурно сте изкарали полицаите от кожата им — каза той и се усмихна, повече на себе си, отколкото на нея.

— Дойдоха, за да обвинят Рей — каза тя. — Отношението им към мен не ме интересува.

— Сигурно са го изтормозили — каза татко.

— Не, не бих го позволила — каза тя твърдо и остави чашата си на подноса. — Зная, че не можете да изпитвате съчувствие към Рей и към нас, родителите му.

Татко се опита да възрази.

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Загубили сте дъщеря си и дойдохте тук с някаква цел. Затова ще ви изслушам, но няма да ви позволя да се ровите в живота ни.

— Не исках да ви обидя — каза той. — Аз само…

Тя отново вдигна ръка.

— Рей се връща след двадесет минути. Първо аз ще говоря с него, за да го подготвя, след това можете да разговаряте с него за дъщеря си.

— Какво толкова казах?

— Добре, че нямаме много мебели. Така един ден можем да си съберем багажа и да се махнем оттук.

— Надявам се, че ще останете — каза татко. Той беше възпитан да бъде учтив още от дете, мен също ме бяха възпитавали в този дух, но той изрече тези думи, защото част от него не искаше да се раздели с тази студена жена — може би не точно студена, а сдържана, и твърда, без да е от камък.

— Много мило от ваша страна, но вие дори не ме познавате — отвърна тя. — Да почакаме Рей заедно.