Алис Сиболд - Очи от рая

Татко се ослушваше какво става в стаята на Линдзи. Тряс — вратата се затвори. Туп-туп — сестра ми захвърли книгите си. Скръц-скръц — тя се строполи върху леглото. Бум-бум — изрита сабото си на пода. Няколко минути по-късно той застана пред вратата й.

— Линдзи — повика я той и почука.

Никакъв отговор.

— Линдзи, мога ли да вляза?

— Върви си — чу се твърдият й отговор.

— Хайде, отвори ми, скъпа — умоляваше я той.

— Върви си!

— Линдзи — каза татко, задържайки дъха си, — защо не ме пускаш да вляза? — Допря челото си о вратата. Дървото беше прохладно и за секунда той забрави туптенето в слепоочията си и подозрението, което непрекъснато се въртеше в ума му. Харви, Харви, Харви.

Линдзи се приближи безшумно с обутите си в чорапи крака до вратата. Отключи я, а татко отстъпи назад и се постара да придаде на лицето си израз, който сякаш казваше: „Защо се криеш?“

— Е, какво? — Лицето й беше безизразно и студено. — Какво искаш?

— Да видя как си — отвърна той. Помисли си как между него и мистър Харви се спусна завеса, как му убягва някаква догадка, лежаща на повърхността вина. Близките му вървяха из улиците, ходеха на училище, минаваха по пътя край зелената къща на мистър Харви. Имаше нужда от децата си, за да може обезкръвеното му сърце отново да затупти.

— Искам да бъда сама — каза Линдзи. — Не разбираш ли?

— Просто имай предвид, че съм тук, ако ти потрябвам.

— Виж какво, татко — поомекна сестра ми. — Справям се и сама, не ми трябва помощ.

Какво друго му оставаше? Можеше да наруши правилата и да каже: „Аз обаче не мога да се справя сам. Не ме отблъсквай!“, но замълча и отстъпи назад.

— Разбирам — каза той, макар че не разбираше.

Искаше ми се да го взема на ръце. Бях виждала такива статуи в книгите по история на изкуството. Жена държи в скута си мъж. Дъщерята успокоява баща си: „Няма нищо. Всичко ще бъде наред. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо.“

Но вместо това го наблюдавах как отива да се обади на Лен Фенърман.

През първите седмици полицаите се отнасяха към семейството ми едва ли не с благоговение. В предградията беше необичайно да изчезне или да бъде убито момиче. Но поради липсата на улики за местонахождението на тялото ми и за убиеца те започнаха да се изнервят. Има период от време, в рамките на който е възможно да се открият веществени доказателства, но този период се скъсяваше с всеки изминал ден.

— Не искам да си мислите, че съм си загубил ума, детектив Фенърман — каза баща ми.

— Просто Лен, моля ви.

Снимката ми от училище, която Лен Фенърман получи от мама, беше пъхната в ъгъла на подложката за писане на бюрото му. Преди някой друг да го е споменал, той знаеше, че съм мъртва.

— Сигурен съм, че един от съседите знае нещо — каза татко. Той гледаше през прозореца на работната си стая към царевичната нива. Собственикът й беше казал пред медиите, че засега ще я остави на угар.

— Кой е той и какво ви кара да мислите така? — попита Лен Фенърман и извади един нагризан остатък от молив от чекмеджето на бюрото си.

Татко му разказа за шатрата, как мистър Харви му е казал да си върви у дома, как е споменал името ми и добави, че в квартала смятат съседа му за странен, защото няма постоянна работа и деца.

— Ще проверя — каза Лен Фенърман, по-скоро по задължение. Такава му беше ролята в цялата история. Казаното от татко едва ли щеше да свърши някаква работа. — Не говорете с никого за това и не ходете повече при него — предупреди Лен.

Татко затвори телефона, обзет от странно чувство на празнота. Останал без сили, той излезе от работната си стая и тихо затвори вратата след себе си. В коридора още веднъж повика майка ми: „Абигейл“.

Тя се беше затворила в банята на първия етаж и тайно ядеше от бадемовите сладки, които фирмата на баща ми редовно ни изпращаше за Коледа. Ядеше лакомо, сладките приличаха на малки слънца, които изчезваха в устата й. През лятото, когато била бременна с мен, тя ходела с една и съща памучна рокля на квадратчета и си хапвала всичко, което й се прииска, като поглаждала корема си и казвала: „Благодаря ти, бебче“, а по гърдите й падали парченца шоколад.

На вратата на банята се почука, някъде ниско долу.

— Мами?

Тя скри сладките в аптечката и побърза да глътне тази, която вече беше в устата й.

— Мама? — повтори сънено Бъкли.

— Маммммиии!

Мразеше да я нарича така.

Когато отвори вратата, малкият ми брат прегърна коленете й и притисна лице към бедрата й.