Алис Сиболд - Очи от рая

Два дни преди Коледа наблюдавах мистър Харви, който четеше една книга за догоните и народа бамбара, обитаващи Мали. Стигна до описанието на жилищата им, изработвани от платно и въжета, и в ума му проблесна една идея. Реши отново да се заеме със строителство, да експериментира, както беше направил със землянката. Спря се на ритуалната шатра, за която прочете в книгата. Лесно щеше да събере материалите и за няколко часа щеше да я издигне в задния си двор.

След като разби всички кораби в бутилки, татко го откри именно там.

Въпреки студа мистър Харви беше само по една тънка памучна риза. През същата година беше навършил тридесет и шест години и беше решил да смени очилата си с контактни лещи. От тях очите му бяха непрекъснато зачервени и мнозина, включително баща ми, си мислеха, че се е пропил.

— Какво е това? — попита татко.

Всички мъже от рода Салмън страдаха от сърдечни заболявания, но баща ми беше истински здравеняк. Беше по-едър от мистър Харви и изглеждаше корав и силен. Заобиколи къщата, обшита със зелени дървени летви и го видя да забива в земята колове, които наподобяваха страничните стълбове на футболна врата. Току-що беше видял лицето ми върху парчетата стъкло и все още беше развълнуван. Гледах го как прекосява моравата, крачейки като хлапе на път за училище. Едва се въздържа да не прокара ръка по живия плет от бъз покрай къщата на мистър Харви.

— Какво е това? — попита той отново.

Мистър Харви спря работата си, колкото да го погледне, и след това продължи.

— Шатра.

— За какво ви е?

— Мистър Салмън — каза той. — Моите съболезнования.

Баща ми се изправи и отвърна, както изискваше приличието:

— Благодаря.

Изрече думата така, сякаш в гърлото му беше заседнала буца.

Настъпи мълчание. Мистър Харви разбра, че татко няма намерение да си тръгне, и го попита дали иска да му помогне.

Ето как се случи баща ми да помага на човека, който ме беше убил.

Татко не се задълбочи много в подробностите. Научи се как да закрепва извитите като дъги пръти върху чаталестите колове и да преплита по-тънки пръчки през тях, за да се образуват кръстовидни полуарки. Научи се как да събира краищата на пръчките и да ги завързва за напречните греди. Мистър Харви му обясни, че е чел за народа на туарегите и решил да направи копие на тяхна шатра. Татко се убеди, че както се говореше сред съседите, човекът наистина е странен. И това беше всичко.

След час скелетът на шатрата беше готов и мистър Харви се отправи към къщата, без да каже нищо. Баща ми реши, че е време за почивка и че мистър Харви отива да донесе кафе или чай.

Грешеше. Мистър Харви влезе в дома си и се качи горе, за да провери дали кухненският нож, който беше скрил в спалнята си, е на мястото си. Беше все още там, в нощното шкафче, върху което държеше скицника си, защото често се събуждаше нощем и нахвърляше в него проектите, които беше сънувал. Погледна в смачкания хартиен плик. Кръвта ми по острието на ножа беше почерняла. Споменът за кръвта и за стореното в землянката го подсети за едно племе в южен Еър, за което беше чел. Когато правели шатра за новобрачна двойка, жените от племето влагали цялото си умение, за да изтъкат красиво платнище.

Навън валеше сняг, първият сняг след смъртта ми, и татко забеляза това.

— Мога да те чуя, скъпа — промълви той. — Какво искаш да ми кажеш?

Напрегнах се и се съсредоточих върху увехналия здравец, който и татко виждаше. Мислех си, че ако успея да го накарам да разцъфти, той ще получи отговор на въпроса си. В моето небе здравецът разцъфтя. В моето небе листенцата на цветчетата му опадаха и аз потънах в тях чак до кръста. На земята не се случи нищо.

Но през сипещия се сняг все пак забелязах, че баща ми гледа зелената къща по друг начин. Беше започнал да си задава въпроси.

Вътре мистър Харви навлече една дебела фланелена риза, но първото нещо, което татко видя, беше купчината бели памучни чаршафи.

— За какво са ви? — попита той. Лицето ми беше непрестанно пред очите му.

— Ще ги използвам вместо брезент — отговори мистър Харви. Подаде му чаршафите и ръката му неволно докосна пръстите на баща ми. Все едно го удари електрически ток.

— Вие знаете нещо — каза татко.

Мистър Харви отвърна на погледа му, но не каза нищо.

Двамата продължиха да работят, снегът продължаваше да вали и да навява преспи. От движението адреналинът на татко бързо се покачи. Припомни си това, което му беше известно. Бяха ли попитали този човек къде е бил в деня, когато изчезнах? Видял ли го беше някой в царевичната нива? Знаеше, че бяха разпитвали всички съседи. Ченгетата бяха обикаляли методично от врата на врата.