Алис Сиболд - Очи от рая

В крайна сметка татко си направи поставка от балзово дърво и ме освободи от това задължение. Линдзи и Бъкли не споделяха възторга ми от платноходите. След като не успяваше да им предаде ентусиазма си, татко се предаваше и се оттегляше в работната си стая. За тях всички кораби в бутилки бяха еднакви.

Но докато почистваше този ден, той се обръщаше към мен. Сузи, детето ми, моето малко моряче — говореше той, — ти харесваше тези, по-малките.

Наблюдавах го как подрежда бутилките на бюрото си, като ги сваляше от етажерката, на която обикновено стояха. Използва синя стара блуза на майка ми, накъсана на парцали, за да избърше лавиците. Под бюрото имаше няколко редици празни шишета, които бяхме събирали за бъдещите си корабостроителни проекти. Шкафът също беше пълен с платноходи — някои беше правил със своя баща или сам, някои заедно с мен. Част от тях бяха идеално запазени, но платната им бяха покафенели, други се бяха изкривили или преобърнали с течение на годините. Там беше и корабът, който се подпали седмица преди смъртта ми.

Татко разби първо него.

Сърцето ми замря. Той се обърна и се загледа в другите кораби, видя годините, които те маркираха; ръцете, които ги бяха държали. Ръцете на мъртвия му баща, на мъртвото му дете. Цялата флотилия беше унищожена пред очите ми. Удряше ги в стените и в дървения стол, известявайки новината за моята смърт, и купчината зелени стъкла край него растеше. Бутилките до една лежаха счупени на пода, платната и корпусите на макетите бяха пръснати сред тях. Татко стоеше изправен сред отломките. И тогава, без да знам как, аз издадох присъствието си. Лицето ми се отпечата върху всяко късче стъкло, върху всяка отломка и треска. Навел глава, татко оглеждаше стаята. Безумие. Показах се само за секунда, след това изчезнах отново. Той остана тих и неподвижен за минута, след това се разсмя — хриплив смях, изригнал от корема му. Гласът му кънтеше толкова силно, че на моето небе аз се разтреперих.

Баща ми излезе от стаята, подмина две врати и спря пред моята. Коридорът беше тесен, вратата на стаята ми беше като другите, толкова тънка, че човек лесно можеше да я разбие с юмрук. Искаше му се да строши огледалото над тоалетната ми масичка, да смъкне тапетите от стените с нокти, но вместо това падна върху леглото ми и зарида, вкопчил ръце в завивките с цвят на лавандула.

— Татко? — повика го Бъкли с ръка на дръжката на вратата.

Татко се обърна към него, но не успя да спре сълзите си. Смъкна се на пода заедно със завивките в свитите си юмруци и разтвори ръце. Брат ми стоеше нерешително, нещо, което не се беше случвало преди, но когато баща ми отново го прикани, той все пак се хвърли в прегръдките му. Татко го уви в завивките, запазили миризмата ми. Спомни си деня, когато го бях помолила да боядиса всичко в стаята ми в лилаво и да налепи тапети в същия цвят. Спомни си как донесе старите броеве на „Нешънъл Джиографик“ и ги подреди на долните лавици на библиотеката ми. (Мечтата ми беше да стана фотограф и да снимам дивата природа.) Спомни си краткото време, през което в къщата имаше само едно дете, преди да се роди Линдзи.

— Ти си много специален за мен, сине — каза татко и притисна Бъкли в прегръдките си.

Бъкли се дръпна и се загледа в подпухналото лице и сълзите, проблясващи в очите на татко. После кимна сериозно и го целуна по бузата. Нещо толкова божествено, че никой горе на небето не би могъл да го измисли — дете, което утешава възрастен мъж.

Татко загърна раменете на Бъкли по-плътно и си спомни как понякога се изтърсвах от високото легло на килимчето пред него, без изобщо да се събудя. Както си седеше в зеленото кресло и четеше в кабинета си, той се сепваше от тупването на тялото ми на пода. Ставаше и изминаваше краткото разстояние до стаята ми. Обичаше да наблюдава дълбокия ми сън, несмущаван нито от кошмари, нито от падането на дървения под. В такива моменти ти се кълнеше, че децата му ще бъдат крале, владетели, художници, лекари, фотографи на дивата природа — такива, каквито се виждат в мечтите си.

Няколко месеца преди да умра, той пак ме беше намерил на земята, но под завивките с мен беше и Бъкли. По пижама, прегърнал мечето си, свит зад гърба ми, той унесено смучеше палеца си. В този миг на татко за пръв път му мина през ума странната и тъжна мисъл за преходността на бащинството. Беше създал три деца и това беше утешително. Каквото и да се случеше с него или Абигейл, тримата можеха да разчитат един на друг. Линията на живота, на която той бе дал начало, му се струваше вечна — здрава стоманена нишка, продължаваща в бъдещето, която няма да се скъса дори когато в дълбока старост и с побелели коси му се наложи да си отиде.