Алис Сиболд - Очи от рая

Мисис Бетел Утемайър, най-възрастната обитателка на моето небе, донасяше цигулката си. Холи тихо й акомпанираше с валдхорна. Свиреха дует. Едната жена, възрастна и мълчалива, другата съвсем млада, още момиче. Ритмичните им, синхронизирани движения ни носеха някакво странно, психеделично успокоение.

Всички танцьори постепенно се разотиваха. Мелодията се носеше във въздуха, Холи за последен път даваше тон и мисис Утемайър, изправена мълчаливо като антична статуя, подхващаше за последно джига.

Това беше моята вечерня, след което домът ни потъваше в сън.

Земята изглежда странна, като я гледаш отгоре. Както може да се очаква, тя прилича на мравуняк, наблюдаван от небостъргач, но освен това се вижда как душите напускат телата по целия свят.

Холи и аз наблюдавахме земята, спирайки се за секунда-две на сцени от ежедневието в търсене на нещо необикновено. Виждахме как някоя душа прелита покрай жив човек, докосва го леко по рамото или бузата и продължава по своя път към небето. Живите не виждат мъртвите, но много хора имат остър усет и долавят някаква промяна край тях. Казват, че са усетили хладен полъх във въздуха. Близките на починалите се събуждат от сънищата си и виждат, че някой е застанал до леглото им или на прага на спалнята им, или пък се качва като привидение в градския автобус.

Когато напусках земята, докоснах едно момиче на име Рут. Учеше в моето училище, но никога не сме били близки. Стоеше на пътя ми в онази нощ, когато душата ми с вик напусна земята, и без да искам я докоснах. Отнеха живота ми, при това по ужасно жесток начин, и не бях в състояние да контролирам движенията си. Нямах време за разсъждения. Когато извършват насилие над теб, единственото, за което си мислиш, е как да избягаш. Когато преминеш ръба и животът ти се отдалечава невъзвратимо, подобно на лодка, отделила се от брега, ти се вкопчваш в смъртта като в спасително въже и увисваш на него с надеждата, че ще се приземиш далеч от мястото, където се намираш в този момент.

Докосването ми до Рут Конърс беше като телефонно обаждане от затворническа килия — грешен номер, не сте попаднали, на когото трябва. Видях я да стои близо до червения ръждясал фиат на мистър Бот. Прелитайки край нея, несъзнателно протегнах ръка, за да я докосна, да докосна лицето й, да почувствам за последен път връзката си със земята чрез това необикновено момиче.

Сутринта на 17 декември Рут се оплака на майка си, че е сънувала сън, който бил толкова реалистичен, че не приличал на сън. Когато майка й я попита какъв е бил той, Рут отвърна:

— Пресичах учителския паркинг и изведнъж видях едно бледо привидение да се носи към мен откъм футболното игрище.

Мисис Конърс разбърка сгъстяващата се овесена каша в тенджерата. Гледаше как дъщеря й жестикулира с дългите си, тънки пръсти, които беше наследила от баща си.

— Беше момиче, усетих го — продължи Рут. — Излетя от полето. На мястото на очите й зееха дупки. Цялото й тяло беше обвито с тънък като марля бял воал, но различавах формата и чертите на лицето й, носа, очите, косата.

Майка й свали кашата от огъня и угаси пламъка на газовата печка.

— Рут каза тя, — въображението ти пак се е развихрило.

Рут разбра намека и млъкна. Не спомена отново съня, който не беше сън — дори и десет дни по-късно, когато историята за смъртта ми се разнесе из училището, придобила допълнителни нюанси, както обикновено става с всички страшни истории. Връстниците ми си умираха да направят ужаса по-страховит, отколкото беше в действителност. Но подробности все още липсваха — въпросите „какво“, „къде“ и „кой“ бяха като празни купи, които те запълваха с предположения. Сатанинско жертвоприношение. Полунощ. Рей Сингх.

Колкото и да се опитвах, не успявах да насоча Рут към онова, което никой не беше открил — моята сребърна гривна амулет. Тя се виждаше, чакаше само някой да протегне ръка, да я разпознае и да си каже: Улика. Но вече не беше в царевичната нива.

Рут започна да пише поезия. Щом дори собствената й майка и най-отзивчивите учители не искаха да чуят за тъмните страни на реалността, с които се беше сблъскала, тя щеше да предаде всичко това в стихове.

Много ми се искаше Рут да отиде у дома и да поговори със семейството ми. Сигурно никой от тях, освен сестра ми, не знаеше името й. По физкултура Рут беше предпоследна в цялото училище. Когато волейболната топка се насочваше към нея, тя се навеждаше, за да се предпази, и топката тупваше на пода до нея, а съотборниците й и учителят по физкултура едва сдържаха негодуванието си.