Алис Сиболд - Очи от рая

Линдзи вървеше по коридорите близо до редиците с шкафчета, отбягвайки всички. Ужасно ми се искаше да повървя до нея и да я разсмея, имитирайки директора, който започваше всичките си речи в актовата зала с думите: „Директорът е ваш приятел, който дава директиви!“ Чуеше ли това, тя обезателно щеше да прихне.

За неин късмет коридорите бяха празни, но когато стигна до кабинета на директора, трябваше да преглътне сълзливо съчувствените погледи на секретарките. Нямаше значение. Беше се подготвила у дома за това. Беше се въоръжила до зъби срещу всяка проява на нежелано състрадание.

— Линдзи — започна директорът Кейдън, — тази сутрин ми се обадиха от полицията. Съжалявам за загубата ти.

Погледна го право в лицето с очи, пронизващи като лазер.

— И каква точно е загубата ми?

Мистър Кейдън смяташе, че трябва да решава възникналите кризисни ситуации с прямота. Той стана от бюрото си и поведе Линдзи към дивана, известен сред учениците като „лежанката“. По-късно „лежанката“ беше заменена от два стола, когато образователната политика се промени и на училищните власти бе заявено: „Тук не е редно да има диван, столовете са по-подходящи. Диваните извикват съмнителни асоциации.“

Мистър Кейдън седна на дивана, сестра ми се настани до него. Иска ми се да мисля, че въпреки болката си в този момент е била поне малко развълнувана, че седи на прочутата „лежанка“. Ще ми се да вярвам, че не съм й отнела всичко хубаво в живота.

— Готови сме да помогнем с каквото можем — каза мистър Кейдън, стараейки се да бъде на висота.

— Нямам нужда от помощ — каза тя.

— Не искаш ли да поговорим за това?

— За кое? — попита Линдзи арогантно. Това беше израз на татко: „Сузи, остави този арогантен тон“.

— За загубата ти — отвърна той и протегна ръка, докосвайки коляното на сестра ми. Дланта му беше като дамга, която прогори кожата й.

— Не си спомням да съм губила нещо — каза тя и с героично усилие демонстративно опипа джобовете на блузата и полата си.

Мистър Кейдън не знаеше какво да каже. Миналата година имаше една друга ученичка, Вики Курц, която се беше разридала на гърдите му. И тогава беше трудно, наистина, но обръщайки поглед назад, той смяташе, че се бе справил много успешно с Вики, изпаднала в криза след смъртта на майка си. Поведе я към дивана — не, тя сама отиде и седна на него — и й каза: „Съжалявам за загубата ти“, при което Вики Курц експлодира като надут до пукване балон. Мистър Кейдън я беше прегърнал и тя дълго хлипа неутешимо, а вечерта му се наложи да занесе костюма си на химическо чистене.

Но Линдзи Салмън беше нещо друго. Тя беше интелигентна, една от двайсетте ученици от училището, избрани за участие в общата среща на младите дарования на щата. В иначе безупречната репутация на Линдзи имаше само едно малко петно, в началото на годината се наложи да я порицаят, защото беше донесла в училище една непристойна книга — „Страх от летене“ 4 4 Роман от американската писателка Ерика Джонг, издаден през 1973 г., в който са описани откровено сексуалните преживявания на героинята. — Б.ред. .

„Накарайте я да се смее — исках да му кажа аз. — Заведете я на някой смешен филм с братята Маркс, седнете на пърдяща възглавничка или й покажете боксерките си с малки дяволчета, които ядат хотдог!“ Можех да говоря колкото си искам, но на земята никой не ме чуваше.

Във всяко училище се правеха редовно тестове, за да се определи кои деца са талантливи и кои не. Обичах да казвам на Линдзи, че и завиждам повече заради косата, отколкото за славата й на гений. И двете сме се родили с гъсти руси коси, но за нещастие моята бързо опадала и на нейно място израснала нова с мишо кафеникав цвят. Косата на Линзди обаче си остана руса и тя се сдоби с нещо като мистичен ореол като единствената естествена блондинка в нашето семейство.

Щом я обявиха за талантлива, тя се зае да оправдае името си. Заключваше се в стаята си и се заравяше в дебелите книги. Докато аз четях „Там ли си, Господи? Аз съм, Маргарет“ 5 5 Детско-юношески роман от американската писателка Джуди Блум. — Б.ред. , тя четеше „Съпротива, бунт и смърт“ на Камю. Може би така и не стигна до края й, но я разнасяше насам-натам и това накара хората — в това число и учителите — да я гледат с респект.

— Линдзи, искам да ти кажа, че Сузи липсва на всички ни — рече мистър Кейдън.

Сестра ми не отговори и директорът продължи неуверено:

— Беше много умно момиче.

Линдзи го погледна безизразно.