Алис Сиболд - Очи от рая

— На мен също.

Така започна всичко.

На небето се сбъдват най-простите ни мечти. В училището нямаше учители. Не беше нужно да влизаме в часовете, но аз ходех на уроците по рисуване, а Холи — на тези по джаз. Момчетата не ни щипеха по дупетата и не ни казваха, че миришем. Учебници ни бяха списанията „Севънтийн“, „Гламър“ и „Вот“. И колкото повече се сближавахме, толкова повече небето ни се разширяваше.

Много от нещата, които искахме, бяха едни и същи.

Франи, моята първоначална наставничка, стана наш водач. На възраст беше достатъчно голяма, за да ни бъде майка — към четирийсет и пет годишна — и на нас с Холи ни трябваше известно време, за да осъзнаем, че я приемаме като заместител на нашите майки, от които имахме нужда.

Франи работеше в своето небе, а наградата й бяха добрите резултати и благодарността. На земята тя е била социален работник и се е грижила за бездомните и мизерстващите. Работила е за църквата „Дева Мария“, която раздавала безплатна храна само на жени и деца, и се е занимавала с всичко — от телефонните обаждания до унищожаването на хлебарките, които избивала със саблен удар като каратист. Един мъж, който търсел жена си, я прострелял в лицето.

Франи дойде при Холи и мен на петия ден. Подаде ни две картонени чаши „Кулейд“ от зелен лимон и ние го изпихме.

— Тук съм, за да ви помогна — рече тя.

Аз я погледнах в малките сини очи, обградени със ситни бръчици от смях, и й казах истината.

— Скучно ни е.

Холи се беше изплезила и се мъчеше да види дали езикът й е станал зелен.

— Какво искате? — попита Франи.

— Не знам — отвърнах аз.

— Каквото и да поискате, ако го искате достатъчно силно и знаете защо, то ще се сбъдне.

Изглеждаше просто и наистина беше. Така аз и Холи се сдобихме с нашата къща близнак.

Мразех обикновената къща, в която живеехме на земята. Мразех мебелите, купени от родителите ми, и къщите, които се виждаха през прозорците. Наредени една до друга по склоновете на хълма, те всичките бяха абсолютно еднакви, като повтарящо се ехо. Къщата близнак на небето гледаше към един парк, а в далечината, но все пак достатъчно близо, за да знаем, че не сме сами, се виждаха светлините на други къщи.

С времето исках все повече. Странно бе, че ме обзе силното желание да опозная неща, каквито не бях изживяла на земята. Исках да ми бъде позволено да порасна.

— Хората порастват, живеейки — казах на Франи. — Искам да живея.

— Това е невъзможно — отвърна тя.

— Може ли поне да наблюдаваме? — попита Холи.

— Ти вече го правиш — каза тя.

— Мисля, че тя има предвид да ги наблюдаваме през целия им живот — поясних аз. — От началото до края. Да видим как се справят. Да научим тайните им. Така ще можем да се преструваме, че сме живи.

— Но вие самите няма да изживеете нищо — отсече Франи.

— Благодаря ти, добре че ни каза — иронизирах я аз, но нашите небесни сфери започнаха да се разширяват.

Училището — архитектурно копие на гимназията „Феърфакс“ — си остана на същото място, но от него в различни посоки тръгваха улици.

— Тръгнете по пътищата — каза Франи — и ще намерите каквото ви е нужно.

От този момент нататък с Холи не се заседявахме на едно място. В нашето небе имаше сладкарница за сладолед и когато ни се ядеше ментов сладолед, там никога не ни отвръщаха: „Сега не му е сезонът.“ Имаше вестник, в който често се появяваха наши снимки, от което се чувствахме като истински знаменитости. Имаше също така истински мъже и красиви жени, защото и двете с Холи си падахме по модните журнали. Понякога на лицето на Холи се появяваше отсъстващо изражение, друг път се оказваше, че я няма, когато я търсех. Това се случваше, когато тя отиваше в друга небесна сфера, която не споделяхме заедно. Докато бях сама, тъгувах по нея, но тъгата ми беше някак особена, защото вече бях разбрала какво значи „завинаги“.

Така или иначе, не можех да имам онова, което исках най-много — мистър Харви да е мъртъв, а аз да съм жива. Небето си има своите несъвършенства. Но постепенно започнах да вярвам, че ако следя нещата отблизо и ако силно го желая, бих могла да променя живота на онези, които обичах на земята.

Когато на девети декември телефонът иззвъня, слушалката вдигна татко. Това беше началото на края. Той съобщи на полицията кръвната ми група и се наложи да уточни, че кожата ми е светла. Попитаха го дали имам някакви отличителни белези. Зае се да опише подробно лицето ми, но по едно време се заплете. Детектив Фенърман не го прекъсна, защото новината, която се налагаше да му съобщи, беше страшна. Но накрая каза: