Алис Сиболд - Очи от рая

Съпротивлявах се отчаяно. Борих се с всички сили, за да не позволя на мистър Харви да ме нарани, но тези мои „всички сили“ се оказаха недостатъчни, съвсем недостатъчни, и скоро лежах на земята, цялата покрита с пръст, а той беше върху мен и пръхтеше, облян в пот, загубил очилата си по време на борбата.

Тогава бях още жива. Мислех си, че няма по-лошо нещо на света от това да лежиш по гръб, притисната от потно мъжко туловище. Да бъдеш хванат в капан под земята и никой да не знае къде си.

Мислех си за мама.

В този момент тя вероятно проверяваше таймера на кухненската печка. Печката беше нова и майка ми беше много щастлива, че е с часовник. „Сега за всичко мога да я наглася с точност до минутата“, похвали се тя на своята майка, която изобщо не се вълнуваше от кухненски печки.

Майка ми сигурно вече се безпокоеше или по-скоро беше ядосана заради закъснението ми. Когато баща ми прибереше колата в гаража, тя щеше да побърза да му направи коктейл с шери и след това щеше да каже ядосано:

— Пак са ги задържали в училище. Изглежда имат пролетен празник.

— Абигейл — щеше да отвърне баща ми, — какъв пролетен празник, когато навън вали сняг?

Осъзнавайки грешката си, мама вероятно щеше да изпрати Бъкли в стаята и да му каже: „Иди да поиграеш с баща си“. Останала сама, тя също щеше да си пийне шери.

Мистър Харви притисна устните си към моите. Бяха дебели и влажни и ми се искаше да закрещя, но бях твърде уплашена и твърде изтощена от борбата. До този момент ме беше целунало само едно момче, което харесвах. Казваше се Рей и беше индиец. Говореше с акцент и имаше смугла кожа. Никой не предполагаше, че го харесвам. Заради премрежения поглед на големите му очи Клариса го наричаше „психар“, но всъщност беше мило и умно момче и веднъж ми даде да препиша на изпита по алгебра, без никой да забележи. Целуна ме до шкафчето ми в училище в деня, в който предавахме снимките си за годишния албум. Когато в края на лятото албумът излезе, видях, че е попълнил стандартния текст под снимката си „Сърцето ми принадлежи на…“ с моето име, „Сузи Салмън“. Предполагам, че е имал планове за нас двамата. Помня, че устните му бяха напукани.

— Недейте, мистър Харви — успях да кажа аз и продължих да повтарям тази дума. Недейте. Изрекох много пъти и думата „моля“. Според Франи почти всички казват „моля“, преди да умрат.

— Желая те, Сузи — изхриптя той.

— Моля ви — шепнех аз. — Недейте.

На моменти изричах думите заедно. „Моля ви, недейте“ или „Недейте, моля ви.“ Все едно да продължаваш да се бориш с бравата, когато ключът очевидно е заял, или да крещиш „Ще я хвана, ще я хвана, ще я хвана“, докато всъщност топката прелита високо над главата ти и пада в трибуните.

— Моля ви, недейте.

Но на него му дотегна да ме слуша как се моля. Бръкна в джоба на якето ми, измъкна оттам шапката, която мама ми беше оплела и я натика в устата ми. Единственият звук, който излизаше от мен след това, беше тихото подрънкване на звънчетата.

Плачех, докато той притискаше мокрите си устни към лицето и шията ми и пъхаше ръце под блузата ми. Напуснах тялото си и се понесох във въздуха и тишината. Плачех и се мъчех да не чувствам нищо. Той разпра панталоните ми, защото не намери ципа, който майка ми изкусно беше зашила отстрани.

— Големи бели пликчета — каза той.

Чувствах се огромна и издута. Бях като море, в което беше влязъл да се изпикае и изходи. Усещах как краищата на тялото ми се обръщат навътре и после пак навън, също като в играта „котешка люлка“, която Линдзи толкова обичаше. С всеки свой тласък той ме приковаваше към земята.

— Сузи! Сузи! — чух майка ми да ме вика. — Вечерята е готова!

Той беше вътре в мен. И сумтеше.

— Имаме зелен фасул с агнешко.

Аз бях хаванът, той беше чукалото.

— Брат ти е нарисувал нова картина. Направила съм ябълков кейк.

Лежах неподвижно, притисната от тежестта на мистър Харви и чувах ударите на неговото и моето сърце. Моето подскачаше като заек, неговото се чуваше като приглушено бумтене. Лежахме там с прилепени тела и треперейки, осъзнах главното. След всичко, което ми причини, аз бях жива. Това беше всичко. Все още дишах. Чувах сърцето му. Усещах дъха му. От черната земя край нас, в която се въдеха червеи и всякакви други твари, се разнасяше воня на влага и мръсотия. Можех да крещя тук с часове, без никой да ме чуе.

Знаех, че ще ме убие. Само не осъзнавах, че съм животно, което вече умира.

— Защо не станеш? — Мистър Харви се отмести и се надвеси над мен. Гласът му беше нежен и окуражителен, гласът на любовник в късна утрин. Предложение, а не заповед.