Алис Сиболд - Очи от рая

Не можех да помръдна. Не можех да стана.

И когато не се надигнах — нима само защото не го послушах? — той се наведе настрани и потърси опипом над главата си нишата, където държеше бръснача и крема си за бръснене. Ръката му измъкна оттам нож. Голото острие ми се усмихна и сетне се озъби.

Мистър Харви издърпа шапката от устата ми.

— Кажи, че ме обичаш — каза той.

Казах го, много тихо.

Въпреки това краят дойде.

Когато се озовах на небето, в началото си мислех, че всички виждат онова, което виждам и аз. Футболна врата в далечината и атлетични жени, които тласкат гюле или хвърлят копие. Сгради, подобни на гимназиите в предградията, каквито през шейсетте години се строяха навсякъде из североизточните щати. Неугледни и ниски, разположени сред унил песъчлив терен, козирки и отворени пространства, за да изглеждат модерни. Най-много ми харесваше, че бяха боядисани в оранжево и тюркоазено, също като нашата гимназия „Феърфакс“. Веднъж, когато бях още на земята, помолих татко да минем покрай „Феърфакс“ и си представих, че вече уча там.

След седми, осми и девети клас в средното училище, десети клас в гимназията за мен щеше да е едно ново начало. Щом постъпя във „Феърфакс“, щях да настоявам да ме наричат Сузан. Щях да нося косите си разпуснати или прибрани в красив кок отзад на тила. Щях да имам тяло, което момчетата желаят и за което момичетата завиждат, но характерът ми щеше да бъде толкова благороден, че всичките ми съученици щяха да се почувстват гузни и в крайна сметка всички щяха да паднат в краката ми. Обичах да си представям как, когато се превърна в нещо като кралица, ще покровителствам беззащитните деца в училищния стол. Когато някой се присмее на Клайв Сондърс, че ходи като момиче, щях да отмъстя на присмехулника с бърз ритник в най-незащитените му части. А ако момчетата дразнят Фиби Харт заради големите й цици, аз щях да изнеса реч и да изясня защо шегите за женските гърди не са смешни. Забравях обаче, че и аз сама бях писала разни остроумия по въпроса в полетата на тетрадката си, когато Фиби минаваше край мен: „дойна крава“, „големи бомби“, „динен бостан“. В края на своя блян се виждах на задната седалка на колата, шофирана от баща ми. Щях да бъда направо безукорна. Щях да завърша гимназията едва ли не за няколко дни, в никакъв случай години, или неизвестно как щях да спечеля „Оскар“ за най-добра женска роля още през първата си година.

Такива бяха мечтите ми на земята.

След няколко дни на небето разбрах, че всички — копиехвъргачките, гюлетласкачките и момчетата, които играеха баскетбол на напукания асфалт — обитават своя собствена небесна сфера. Тяхната просто се допираше до моята — не беше нейно точно копие, но много от нещата, които се случваха в тях, си съвпадаха.

На третия ден се запознах с Холи, която стана моя съквартирантка. Тя беше на люлките. (Не се учудих, че в една гимназия може да има люлки — тук всичко е възможно, нали затова е небе. При това не бяха обикновени люлки с плоска дървена седалка, а с облегалки, направени от черен каучук, така че пружинираха, преди да се залюлееш.) Холи седеше и четеше книга, написана със странни букви, каквито бях виждала на пликовете, в които татко носеше свинско с ориз от един виетнамски ресторант с име „Хоп Фат“ 2 2 Съчетанието Хоп Фат (Hop Fat) може да се преведе приблизително като „подскочи сланина“. — Б.ред. !, което Бъкли си беше харесал толкова много, че крещеше с цяло гърло: „Хоп Фат“! Сега владея виетнамски и знам, че собственикът на „Хоп Фат“ Хърман Джейд няма нищо общо с Виетнам и че това не е истинското му име, а името, което е приел след пристигането си в САЩ от Китай. Научих всичко това от Холи.

— Здравей — казах аз. — Казвам се Сузи.

По-късно тя ми обясни, че е взела името си от един филм, „Закуска в Тифани“ 3 3 Екранизация по едноименния роман на американския писател Труман Капота с участието на Одри Хепбърн. — Б.ред. . Но в онзи ден то просто се изплъзна от езика й.

— Аз съм Холи — рече тя. Понеже не желаеше да има и следа от акцент в нейния рай, тя нямаше такъв.

Загледах се в черната й коса. Блестеше като по рекламите в списанията.

— От колко време си тук? — попитах аз.

— От три дни.

— Аз също.

Седнах на съседната люлка и започнах да се въртя, докато се усучат веригите. После оставих люлката да се върти сама, докато веригите се разсукаха и тя спря.

— Харесва ли ти тук? — попита тя.

— Не.