Алис Сиболд - Очи от рая

— Господин Салмън, намерихме само една част от тяло.

Баща ми стоеше на телефона в кухнята, скован от ужас. Как щеше да каже на Абигейл?

— Значи не сте сигурни, че е мъртва? — попита той.

— Няма нищо сигурно — отвърна Лен Фенърман.

Татко така и каза на майка ми: „Няма нищо сигурно.“

В продължение на три вечери той не знаеше как да се държи с мама и какво да говори. Преди никога не бяха изпадали едновременно в такова отчаяние. Случваше се единият да изживява тежък момент и да търси утеха от другия, но не и двамата едновременно; тогава по-силният даваше кураж на по-слабия. И никога преди не им се беше налагало да осъзнаят какво означава истински ужас.

— Няма нищо сигурно — повтори майка ми, вкопчвайки се в тези думи, както татко се беше надявал.

Само мама знаеше значението на всеки един от амулетите на гривната ми — откъде е и защо го харесвам. Тя състави подробен списък на вещите, които носех, и дрехите, с които бях облечена. Ако ги намереха на някое отдалечено и пусто място по пътя, то тези следи можеха да отведат полицията до истината за смъртта ми.

Наблюдавах я и изпитвах ту сладко-горчива радост, че знае какво съм носила и кои са любимите ми вещи, ту съжаление за напразните й надежди, че тези неща имат значение. Че някой непознат, намерил гумичка с герой от анимационен филм или значка с образа на рок звезда, ще съобщи на полицията.

След обаждането на Лен баща ми протегна ръка към мама и двамата седнаха на леглото, гледайки право пред себе си. Тя мълчаливо прехвърляше в ума си списъка на вещите ми, а татко имаше чувството, че навлиза в тъмен тунел. По някое време заваля дъжд. Усещах, че и двамата мислят за едно и също, но никой от тях не го изрече на глас. Че аз съм някъде там, под дъжда. Че се надяват да съм в безопасност. Че съм на сухо и топло.

Те не разбраха кой заспа пръв. Костите ги боляха от изтощение, унасяха се и се събуждаха заедно, измъчвани от чувство за вина. С падането на температурите дъждът се превърна в град и трополенето на малките ледени камъчета по покрива ги разбуди.

Мълчаха. Само се гледаха един друг на слабата светлина на лампичката в другия край на стаята. Мама се разплака и татко я прегърна. Избърса търкулналите се по скулите й сълзи с палците си и я целуна нежно по очите.

Извърнах глава, когато се докоснаха. Загледах се в царевичната нива, за да видя дали няма нещо, което полицията би могла да намери на сутринта. Дъждът превиваше царевичните стебла и прогони всички животни в скривалищата им. Не толкова дълбоко под земята бяха дупките на моите любимци, дивите зайци — заплаха за местните овощни и цветни градини — които понякога неволно донасяха отрова в леговищата си. В такива случаи там под земята, далеч от мъжете и жените, напръскали градините си с отровни вещества, всички членове на заешкото семейство се скупчваха и умираха заедно.

Сутринта на десети декември баща ми изля бутилката с уиски в кухненската мивка. Линдзи го попита защо.

— Боя се, че мога да го изпия — отвърна той.

— Кой се обади по телефона? — попита сестра ми.

— Не помня някой да е звънял.

— Чух те да казваш онова нещо за усмивката на Сузи — „Сякаш избухват звезди“.

— Така ли съм казал?

— Не се преструвай. От полицията бяха, нали?

— Истината ли да ти кажа?

— Да — настоя Линдзи.

— Намерили са част от тяло. Възможно е да е на Сузи.

Все едно някой я удари в стомаха.

— Какво?

— Но няма нищо сигурно — опита се да я успокои татко.

Линдзи седна на кухненската маса.

— Гади ми се — каза тя.

— Скъпа?

— Татко, искам да ми кажеш какво става. Каква е тази част от тяло. После, изглежда, ще трябва да повърна.

Баща ми извади от шкафа една голяма метална купа, сложи я на масата близо до Линдзи и след това седна до нея.

— Добре — рече тя. — Хайде, кажи ми.

— Било е лакътна кост. Намерило я е кучето на Гилбъртови.

Той взе ръката й в своята и сетне тя повърна в лъскавата сребриста купа, както го беше предупредила.

По-късно сутринта времето се изясни и недалеч от нашата къща полицията загради царевичната нива с лента и започна да я претърсва. Цялата земя беше подгизнала от дъжда, лапавицата, снега и градушката; и въпреки това на едно място ясно се виждаше, че някой е работил с лопата. Започнаха да копаят оттам.

По-късно експертизата щеше да покаже, че концентрацията на кръвта ми в пръстта е доста висока, но тогава това не беше известно и полицаите все повече се отчайваха, докато ровеха в студената мокра земя, търсейки труп на момиче.