Алис Сиболд - Очи от рая

Посред нощ, докато сънуваше дворци и спални с пухени кревати, каквито беше виждал в книжките с картинки по библиотеките, някой затропа по покрива на кабината и двамата се изправиха стреснати. Бяха трима мъже, които надничаха вътре с поглед, който Джордж Харви познаваше. Така гледаше баща му, когато понякога се напиваше. Особеното в тези случаи беше, че погледът му изцяло се съсредоточаваше върху майка му и изобщо не забелязваше сина си.

Знаеше, че не трябва да вика.

— Стой тихо. На теб нищо няма да ти направят — прошепна майка му.

Той се разтрепери под старите войнишки одеяла, с които се бяха завили.

Единият от тримата се беше изправил пред камиона. Другите двама удряха от двете страни по покрива на кабината, хилеха се и плезеха езици.

Майка му разтърси заканително глава, но това ги развесели допълнително. Човекът срещу тях започна да полюшва бедрата си напред-назад, при което другите се разсмяха още по-гръмко.

— Ще се движа бавно — прошепна майка му — и ще се престоря, че слизам от камиона. Когато ти кажа, искам веднага да завъртиш ключа и да запалиш двигателя.

Той разбираше, че му казва нещо важно. Че се нуждае от него. Въпреки че говореше спокойно, усети в гласа й металически нотки, които пробиваха бронята на страха му.

Тя се усмихна на мъжете и когато те задюдюкаха и се отпуснаха, освободи с лакът скоростния лост.

— Сега — каза тя безизразно. Джордж Харви се пресегна и завъртя ключа в стартера. Камионът оживя и старият мотор забоботи.

Физиономиите на мъжете увиснаха и от похотливите им усмивки не остана нищо. Тя даде на заден ход и те зяпнаха, невярващи на очите си. После превключи на предна скорост и изкрещя на сина си:

— Лягай на пода!

Той почувства как нечие тяло се удари в камиона на сантиметри от мястото, където се беше свил. След това то излетя към покрива и се задържа там за секунда, преди майка му отново да превключи на заден ход. В този миг той ясно осъзна, че в живота няма нищо по-лошо от това да бъдеш дете или жена.

Докато гледаше как Линдзи бяга към бъзовия плет, сърцето му биеше лудо, но бързо се успокои. Това беше умение, на което го беше научила майка му, не баща му — да действа само след като е преценил възможно най-неблагоприятните последствия от своя избор. Видя, че бележникът му не е на мястото си и че последният лист от скицника му липсва. Провери дали ножът е в чантата, където го беше скрил, взе го, слезе в избата и го пусна в квадратния отвор, който беше пробил във фундамента. Събра от металната лавица сувенирите от убитите жени. Взе амулета от гривната ми и го стисна в ръката си. Пожела си късмет. Сложи другите сувенири върху бялата си носна кърпа и завърза четирите й краища. Получи се вързопче като онези, които носят скитниците. Пъхна ръка в дупката под основите и легна по корем на пода, за да вкара ръката си до рамото. Заопипва вътрешността с три пръста, държейки с другите два вързопчето, докато не улучи издадения ръждясал край на арматурното желязо, върху което работниците бяха излели цимента. Окачи вързопчето с трофеите си, измъкна ръката си и се изправи. Книгата със сонетите беше заровил по-рано през лятото в горите на Вали Фордж Парк, както винаги отървавайки се постепенно от доказателствата, и се надяваше, че не е действал прекалено бавно.

Бяха изминали не повече от пет минути. Тях можеше да обясни с изненадата и гнева. С проверката на това дали всички ценности са на мястото си: копчета за ръкавели, пари, инструменти. Все пак осъзнаваше, че не трябва да губи повече време. Трябваше да се обади в полицията.

Но първо се подготви. Поразходи се, пое и изпусна няколко пъти бързо въздух и когато телефонистката се обади, гласът му звучеше ядосано и нервно.

— Ало, полицията ли е? Някой е влизал в дома ми — каза той, като съчиняваше наум началото на версията си и същевременно преценяваше колко време ще му е нужно, за да напусне къщата и какво трябва да вземе със себе си.

Баща ми се обади в участъка и потърси Лен Фенърман, но него го нямаше. Уведомиха го, че двама униформени „вече са изпратени да проучат случая“.

Мистър Харви изглеждаше разстроен до сълзи. Полицаите, които се отзоваха на повикването му, сметнаха, че се държи съвсем разумно, като се изключи лекото смущение от това, че е допуснал да се разплаче пред тях. Въпреки че по радиостанцията ги бяха уведомили за рисунката, открадната от Линдзи, те бяха впечатлени от готовността, с която той се съгласи да претърсят дома му. Съчувствието му към семейство Салмън също изглеждаше искрено.