Алис Сиболд - Очи от рая

Спря пред мен.

— Идвам тук всеки ден — рече тя. — Обичам да слушам шумоленето.

Осъзнах, че край нас разлюляната от вятъра пшеница шуми.

— Познаваш ли Франи? — попитах аз.

Момиченцето кимна със сериозно изражение на лицето.

— Тя ми даде карта, за да намеря това място.

— Тогава сигурно си готова — каза тя, и тъй като се намираше в своята небесна сфера, започна да се върти, при което рокличката й се изду като балон. Седях на земята под дървото и я съзерцавах.

По едно време спря да се върти и останала без дъх, седна до мен.

— Името ми е Флора Ернандес — каза тя. — А ти как се казваш?

Отговорих на въпроса й и се разплаках, успокоена, че срещам друго момиче, което той бе убил.

— Скоро ще дойдат и другите — рече тя.

Флора пак започна да прави пируети, а в това време от всички посоки към дървото през пшеничената нива заприиждаха други момичета и жени. Болката ни преливаше от една към друга като вода от чаша в чаша. Всеки път, когато разказвах историята си, губех по малко от нея, малки капчици болка. В този ден разбрах, че искам да разкажа историята на моето семейство. Защото ужасът на земята е реален и хората го изживяват всеки ден. Ужасът е като цвете или като слънцето; не можеш да попречиш на цветето да разцъфти, нито пък на слънцето да грее.

В началото им се разминаваше и майка му беше толкова доволна и така весело се заливаше от смях, щом свиеха зад ъгъла на поредния магазин, показвайки му какво бяха отмъкнали, че Джордж Харви също започваше да се смее и се възползваше от възможността да я прегърне, докато тя разглеждаше новия си трофей.

И двамата бяха щастливи, когато някой следобед успяваха да се отърват от баща му и да отидат да пазаруват в близкия град. Би могло да се каже, че поддържаха чистотата, защото припечелваха по нещо, събирайки метални отпадъци и празни бутилки, които откарваха в града с раздрънкания камион на Харви старши.

Когато за пръв път ги хванаха с майка му да крадат, жената на касата прояви снизхождение. „Ако можете — платете. Ако не можете — оставете нещата тук“, каза приветливо тя и намигна на осемгодишния Джордж Харви. Майка му извади от джоба си флакончето аспирин и го остави покорно на тезгяха. От очите й едва не потекоха сълзи. „Държиш се като дете“, често я укоряваше баща му.

Страхът да не бъдат заловени се прибави към останалите страхове в живота му — болезнено чувство, което се преобръщаше вътре в него подобно на разбивани в купа яйца. Научи се да разпознава служителя на магазина, който бе забелязал кражбата, по каменното лице и строгия поглед, с които вървеше между стелажите към тях.

Тя започна да му дава откраднатите неща, за да ги скрие под дрехите си, и той не можеше да й откаже. Ако успееха да се измъкнат с плячката и да се качат в камиона, тя се усмихваше, удряше с длан по волана, наричаше го своя малък съучастник и кабината се изпълваше с безумната й, непредсказуема любов. Тогава за известно време, докато този изблик не преминеше и край пътя не проблеснеше някой лъскав боклук, който си струваше да бъде проучен „за всеки случай“, както казваше майка му, той се чувстваше свободен. Свободен и обичан.

Спомни си съвета, който му бе дала, когато за пръв път пътуваха из Тексас и видяха край пътя бял дървен кръст. В основата му имаше много цветя — и свежи, и увехнали. Багрите им веднага привлякоха погледа му на боклукчия.

— Трябва да се научиш да не обръщаш внимание на мъртвите — каза майка му. — Понякога те имат някои хубави дрънкулки по себе си, които си заслужава да се вземат.

Още тогава той усещаше, че онова, което правят, е нередно. Двамата слязоха от камиона и се отправиха към кръста. Очите на майка му се превърнаха в две черни точки, както винаги когато се оглеждаше за плячка. Намери талисман във формата на око и друг като сърце и ги показа на Джордж Харви.

— Не знам какво ще каже баща ти, но хайде да ги приберем. Ще си остане само между нас двамата.

Тя си имаше тайник, в който държеше разни неща, за които баща му не знаеше нищо.

— Какво избираш — окото или сърцето?

— Окото — отвърна той.

— Тези рози са доста свежи. С тях в камиона ще стане по-хубаво.

Онази нощ спаха в камиона, защото не успяха да се върнат обратно до мястото, където баща му си беше намерил временна работа — дялаше греди на ръка.

Както обикновено, в кабината нощуваха свити един в друг като в тясно и неудобно гнездо. Майка му се въртеше неспокойно на седалката и събираше одеялото под себе си подобно на куче. Джордж Харви беше научил от опит, че е безполезно да се бори с това и че е най-добре да се отпусне. Докато тя не си намереше място, и двамата не заспиваха.