Алис Сиболд - Очи от рая

Тя откъсна листа. Мистър Харви беше вече в кухнята и си приготвяше нещо за ядене — сандвич с любимия му лебервурст и чаша от бяло грозде. Чу скърцането на дъска и замръзна. Ново скърцане и той се изправи. По гърба му преминаха тръпките на внезапна догадка.

Гроздето се разпиля по пода и той настъпи зърната с левия си крак, а горе сестра ми се спусна към алуминиевите щори и се опита да отвори заяждащия прозорец. Мистър Харви се втурна по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж, а в това време Линдзи разби стъклото, изпълзя върху покрива на верандата и се затъркаля надолу. Когато той изкачи стълбите и се завтече към спалнята, тялото на сестра ми се блъсна във водосточната тръба и тя се откачи. В момента, в който убиецът ми стигна до спалнята, сестра ми тупна долу сред храстите и боклуците.

Като по чудо изобщо не пострада. Беше цяла и невредима. И възхитително млада. Тя се изправи точно когато той се канеше да прескочи през прозореца, но се спря. Видя я да тича към бъзовите храсти. Избродираният с коприна номер на гърба й крещеше в лицето му: 5! 5! 5!

Линдзи Салмън с футболната си фланелка.

Когато Линдзи стигна до дома, завари Самюъл да я чака с родителите ми и баба Лин.

— Господи! — възкликна мама, която първа я видя през едно от малките квадратни прозорчета от двете страни на входната ни врата.

Тя й отвори, Самюъл изскочи навън и сестра ми се хвърли право в прегръдките му, без изобщо да погледне към мама и татко, който куцукаше към нея.

— Боже мой, боже мой! — отново възкликна майка ми при вида на драскотините и мръсотията по сестра ми.

Баба застана до нея.

Самюъл приглади косата на Линдзи с ръка.

— Къде беше?

Но Линдзи, която изглеждаше някак дребна и слаба за бушуващата в гърдите й буря, се обърна към баща ми. Този ден й завиждах, че е толкова пълна с живот.

— Татко?

— Да, скъпа.

— Направих го. Вмъкнах се в дома му. — Тя трепереше леко и се опитваше да сдържи сълзите си.

— Какво си направила? — сепна се мама.

Сестра ми изобщо не я погледна.

— Донесох ти това. Мисля, че е важно.

През цялото време беше държала рисунката смачкана на топка в ръката си. По тази причина й беше по-трудно да се приземи, когато скочи, но не я изпусна.

Една фраза, която татко беше прочел този ден, изплува в ума му. Изговори я на глас, гледайки Линдзи в очите:

— „Войната е състоянието, към което човек привиква най-лесно.“

Линдзи му подаде рисунката.

— Отивам да взема Бъкли — каза мама.

— Мамо, няма ли поне да погледнеш?

— Не знам какво да кажа. Баба ти е тук. Аз трябва да пазарувам, да сготвя пилето. Никой не мисли за къщата. Ние сме семейство, имаме и син. Тръгвам.

Баба Лин изпрати майка ми до задната врата, но не се опита да я спре.

След като мама излезе, сестра ми хвана Самюъл за ръка. В бележката, написана от мистър Харви, татко видя същото, каквото и тя — по всяка вероятност това беше проектът на лобното ми място. Той вдигна поглед и попита сестра ми:

— Сега вярваш ли ми?

— Да, татко.

Изпълнен с благодарност, баща ми реши да се обади по телефона.

— Татко — обади се сестра ми.

— Да?

— Мисля, че той ме видя.

Никога не съм била толкова щастлива и благодарна за това, че сестра ми не пострада през този ден. На връщане от наблюдателния си пункт в беседката треперех от страх, че там, на земята, могат да я загубят не само баща ми, майка ми, Бъкли и Самюъл, но че мога да я загубя и аз — което си беше чист егоизъм.

Франи се приближи към мен от ресторанта на самообслужване. Аз едва я погледнах.

— Сузи — заговори ме тя. — Трябва да ти кажа нещо.

Минахме под една от старомодните улични лампи, продължихме в тъмнината и тя ми подаде сгънат на четири лист хартия.

— Когато се почувстваш по-добре, виж това тук и отиди на мястото, което е посочено.

Два дни по-късно картата на Франи ме отведе в едно поле, край което често минавах. Въпреки че беше красиво, никога не бях ходила там. На картата с пунктирана линия беше обозначена една пътека. Трескаво търсех някаква пролука между безкрайните редове пшеница. И изведнъж го видях точно пред мен. Когато тръгнах през пшеницата към него, листчето хартия се разпадна в ръката ми и изчезна.

Пред мен се виждаше едно прекрасно старо маслиново дърво.

Слънцето беше високо, а около дървото мястото беше голо. Спрях за момент и видях, че пшеницата от другата страна се люлее, сякаш към мен се приближаваше някой, не по-висок от стеблата.

Беше дребничка за възрастта си, както и на земята. Маншетите и подгъвът на пъстрата и басмяна рокля бяха разръфани.