Алис Сиболд - Очи от рая

Сестра ми седна на широките стъпала в единия край на антрето и затвори очи, като в същото време се стараеше да диша нормално, за да реши какво точно да търси в къщата на мистър Харви. Чувстваше се като какавида, увита в нещо тежко, като муха, попаднала в мрежата на паяк, цялата омотана в здрави копринени нишки. Знаеше, че татко е ходил в царевичната нива, подтикван от сила, която сега беше завладяла нея. Искаше да му занесе улики, за да се изкачи по тях като по въжена стълба и да се върне при нея, да го снабди с факти, които да придадат тежест на твърденията му пред Лен. Вместо това се видя как полита след него в бездънна пропаст.

Оставаха й двадесет минути.

Сестра ми беше единственото живо същество в тази къща, но тя не беше сама и аз не бях единствената й компания. Когато Линдзи проникна в дома на моя убиец, неговата история и труповете на момичетата, чийто живот беше отнел, започнаха да се разкриват пред мен. Горе, в моята небесна сфера, аз започнах да изреждам имената им:

Джаки Майър, Делауеър, 1967 г. Тринайсетгодишна.

Преобърнат стол, до него на пода малка фигура в неестествена поза, само по тениска на черти и нищо друго. До главата й локва кръв.

Флора Ернандес, Делауеър, 1963 г. Осемгодишна.

Той искаше само да я докосне, но тя започна да пищи. Беше дребничка за възрастта си. Намериха по-късно левия й чорап и обувката. Тялото не беше открито. Костите й бяха заровени в мазето на един стар жилищен блок.

Лия Фокс, Делауеър, 1969 г. Дванайсетгодишна.

Уби я без много шум върху един покрит с калъф диван, захвърлен под една естакада. Заспа върху нея, унесен от монотонния шум на колите над тях. Бяха минали десет часа, преди някакъв скитник да почука на колибата, която мистър Харви беше сковал от стари врати. Чак тогава опакова багажа си и тялото на Лия Фокс и се махна оттам.

Софи Чикети, Пенсилвания, 1960 г. Четирийсет и девет годишна.

Даваше квартира под наем. Беше разделила на две мансардата, в която живееше, с гипсокартон. Той харесваше полукръглото прозорче, което се беше оформило по този начин, а и наемът беше нисък. Но хазяйката говореше прекалено много за сина си и упорстваше да му чете стихове от една книга със сонети. Той прави любов с нея в нейната част от мансардата, а когато започна да приказва, смаза черепа й и отнесе тялото й на брега на минаващата наблизо рекичка.

Лидия Джонсън, Окръг Бъкс, Пенсилвания, 1960 г. Шестгодишна.

Изкопа сводеста пещера в склона на един хълм близо до каменоломната и зачака да му излезе късметът. Тя беше най-младата му жертва.

Уенди Рихтер, Кънетикът, 1971 г. Тринайсетгодишна.

Чакаше баща си пред един бар. Изнасили я в храстите и я удуши. Този път, съвземайки се от ступора, в който обикновено изпадаше, чу някакви гласове. Обърна лицето на мъртвото момиче към себе си и когато гласовете се приближиха, захапа ухото й. „Извинявай, човече“, казаха двама пияни мъже, влезли в храстите, за да се облекчат.

Във въздуха пред мен заплува цял гробищен град, блъскан от студения вятър, в който убитите жертви навестяваха умовете на живите. Можех да видя как тези призрачни спомени нахлуват в ума му, но не ги гледах дълго, защото сестра ми се нуждаеше от моята помощ.

От момента, в който отново съсредоточих вниманието си върху нея, Линдзи се изправи. Заедно се изкачихме по стълбите. Тя се чувстваше като зомбитата във филмите, които Самюъл и Хал толкова обичаха да гледат. Пристъпваше несъзнателно, вперила безизразно очи пред себе си. Стигна до стаята, която у нас беше стаята на родителите ми, но не намери нищо. Огледа коридора. Нищо. След това влезе там, където в нашата къща беше моята стая, и се озова в спалнята на убиеца ми.

За разлика от другите помещения тук имаше доста повече вещи и тя много внимаваше да не размести нещо. Пъхаше ръката си между пуловерите, подредени в шкафа, надявайки се да намери нещо сред тях — нож, пистолет или химикалка, нагризана от Холидей. Не откри нищо. След това, чувайки някакъв шум, който не можа да определи, се обърна към леглото и видя скицника му в осветения кръг под нощната лампа, оставена включена на нощното шкафче. Пристъпи натам и отново чу някакви звуци, без да знае връзката между тях. Приближаваща кола. Скърцане на спирачки. Затръшване на врата.

Тя обръщаше листовете на скицника и гледаше скицираните скици с напречни греди и сглобки, кулички и подпори, мерки и бележки, които не й говореха нищо. След това, прелиствайки последната страница, й се стори, че чува отвън приближаващи се стъпки. Мистър Харви завъртя ключа в ключалката на входната врата. В този момент на листа пред себе си Линдзи видя скица, направена с молив. Беше малка рисунка на стъбла над някаква яма, встрани от нея се виждаше чертеж на лавица, отделно имаше скициран скрин и още нещо, което привлече вниманието й. Беше тъничък лист: „Царевичната нива на Столфуз“. Ако не беше чела статията във вестника, след като откриха част от ръката ми, нямаше да се чуди, че собственик на нивата е човек на име Столфуз. Тя прозря това, което исках да разбере. Бях умряла в тази яма. Бях крещяла, бях се борила, но не успях да се спася.