Алис Сиболд - Очи от рая

Мама запали цигара и върна синия пакет на Руана.

— Абигейл. Моля ви, наричайте ме Абигейл.

Горе в тъмната си стая Рей усещаше дима от цигарите на майка си. Понякога тайно си взимаше от тях, но майка му се преструваше, че не забелязва, както и той от своя страна се преструваше, че не знае, че тя пуши. Чуваше гласовете долу — баща му и неговите колеги се надвикваха на шест различни езика и с удоволствие се надсмиваха над предстоящия празник, който според тях беше типична американска измислица. Не знаеше, че мама е на поляната отзад с майка му и че го наблюдавам как седи до прозореца и вдъхва ароматния дим от цигарите им. Скоро щеше да запали малката лампа до леглото си, за да почете. Мисис Макбрайд им беше казала да си изберат сонет и да напишат есе върху него, но докато преглеждаше стиховете в антологията, мислите му се връщаха към мига, който така би искал да върне и промени. Ако ме беше целунал тогава на скелето, може би всичко сега щеше да е различно.

Баба Лин продължи по пътя, по който бяха тръгнали с мама, и стигна до къщата, която се опитваха да забравят, въпреки че беше само през две врати от нашата. Изглежда, че Джек е прав, помисли си тя. В този дом имаше нещо особено и то се усещаше въпреки тъмнината. Злото направо струеше от него. Тя потрепери. Чуваше щурците и виждаше светулките, кръжащи на рояк над цветните лехи в градината отпред. Внезапно й мина през ум, че не може да направи нищо друго, освен да съчувства на дъщеря си. Тя живееше в епицентъра на разрушителен взрив и никакви приказки за любовните похождения на собствения й съпруг нямаше да помогнат. На сутринта баба ми щеше да каже на мама, че ключовете за хижата са на нейно разположение винаги когато има нужда от тях.

Тази нощ майка ми сънува нещо, което според нея беше предзнаменование. Сънува, че е в Индия, макар и никога да не беше ходила там. По пътищата имаше оранжеви разделителни конуси, а във въздуха се носеха прекрасни насекоми със златни антени. Тълпа от хора водеше едно младо момиче. Заведоха я до една клада, увиха я в чаршаф и я поставиха върху подредените едно върху друго дърва. Яркият огън, който погълна момичето, донесе на мама дълбок, блажен покой. Изгориха момичето живо, но затова пък то имаше тяло, чисто и непокътнато.

В продължение на цяла седмица Линдзи наблюдаваше къщата на моя убиец, използвайки собствените му методи.

Беше се съгласила да тренира една година с момчетата от футболния отбор, за да се подготви за предизвикателството, което мистър Деуит и Самюъл я насърчаваха да приеме — да се пребори за място във футболната лига на гимназиалните училища. Самюъл и помагаше, като тренираше заедно с нея, без всякаква надежда да пробие в лигата. Според собствените му думи, можеше да претендира единствено за титлата „най-бързото момче в шорти“.

Беше добър в бягането, но не го биваше да рита и да отнема топката, а понякога дори не можеше да я види, макар да беше под носа му. И така, докато тичаха из квартала, Линдзи всеки път оглеждаше тайно дома на мистър Харви, докато нищо неподозиращият Самюъл тичаше пред нея, задавайки темпото.

Скрит в зелената си къща, мистър Харви гледаше навън. Забеляза, че тя наблюдава дома му и започна да се изнервя. Беше минала вече почти година, а Салмънови продължаваха да душат наоколо.

Такова нещо му се беше случвало и преди — в други градове и щати. Подозираха го единствено роднините на жертвата. Беше се усъвършенствал да хвърля прах в очите на полицаите, като изобразяваше покорна невинност, проявяваше интерес към методите им и даваше безполезни идеи и съвети. Беше добро хрумване да подхвърли името на онова момче, Елис, пред Фенърман, а лъжата, че е вдовец, винаги вършеше работа. Във всички случаи представяше за своя „съпруга“ последната си жертва, споменът, за която все още му доставяше удоволствие, а подробностите черпеше от образа на майка си.

Всеки ден излизаше от къщи за един-два часа. Купуваше каквото му бе нужно и след това продължаваше с колата към Вали Фордж Парк, където обикаляше из павираните алеи. Често попадаше на групи ученици, дошли да разгледат къщата, в която бе живял Джордж Вашингтон, и параклиса, издигнат в негова памет. Интересът на децата към историята го умиляваше, приятно му беше да ги гледа как се взират съсредоточено в някой зид или греда, сякаш можеха да открият там сребрист косъм от перуката на Вашингтон.

Понякога екскурзоводите или учителите го забелязваха и въпреки приветливия му вид го поглеждаха въпросително — все пак беше непознат човек. За такива случаи той си имаше хиляди обяснения: „Някога и аз водех децата си тук“; „На това място се запознахме с жена ми“. Казаното винаги беше свързано с измисленото му семейство и жената насреща му отвръщаше с усмивка. Веднъж една привлекателна пълна жена се опита да го заговори, докато екскурзоводката от парка разказваше на децата за събитията от зимата на 1776 г. 19 19 През 1776 г. се случват най-съдбоносните събития от Американската война за независимост. Армията на Джордж Вашингтон води решаващите си битки, приета е Декларацията за независимостта, а Континенталният конгрес във Филаделфия гласува независимостта на американски колонии от Британската империя. — Б.ред. и Битката за Чатануга 20 20 Тридневното сражение за гр. Чатануга, щата Тенеси, по време на Гражданската война в САЩ завършва с победата на Севера над Юга. — Б.ред. .