Алис Сиболд - Очи от рая

— Знам — каза мама.

— Осъждаш ли ме?

— Да — отвърна мама след кратка пауза.

Баба я потупа по ръката.

— Няма нищо. Това, което се случва сега между нас, е много ценно.

— Кое по-точно?

— Това, което сега излиза на бял свят. Между теб и мен. Безценно късче истина.

Подминаха парцелите по един акър, залесени преди двадесет години. Макар и не много високи, дърветата вече надвишаваха два пъти ръста на мъжете, които ги бяха садили на голата земя през уикендите, утъпквайки пръстта край тях с работните си обувки.

— Знаеш ли колко самотна се чувствах през всичките тези години? — попита мама.

— Именно затова се разхождаме сега, Абигейл — отвърна баба Лин.

Мама гледаше напред, но усещаше ръката на баба ми, която държеше нейната. Замисли се за самотното си детство. Когато двете й дъщери опъваха връв между две картонени чашки и отиваха в две различни стаи, за да си споделят шепнешком тайните по импровизирания телефон, тя не знаеше какво чувстват в този момент. В дома, в който беше отраснала, бяха само майка й и баща й, после баща й си отиде.

Погледна към върховете на дърветата. На километри наоколо те бяха най-високото нещо, което се виждаше. Растяха по билото на един хълм, където нямаше ново строителство и там все още живееха неколцина възрастни фермери.

— Не мога да кажа какво става с мен — каза тя. — На никого.

Стигнаха до полето точно когато слънцето залязваше зад хълма пред тях. Спряха, преди да поемат по пътя обратно. Мама наблюдаваше как отражението на последните слънчеви лъчи проблясва в една крайпътна локва.

— Не знам какво да правя — каза тя. — Всичко свърши.

Баба не беше сигурна какво точно е свършило, но си замълча.

— Дали да не се връщаме вече? — предложи тя.

— Къде? — попита мама.

— У дома, Абигейл. Да се върнем у дома.

Тръгнаха обратно. Къщите, край които минаваха, бяха еднакви като близнаци. Единственото нещо, по което се различаваха, бяха „аксесоарите“ им, както ги наричаше баба. Така и не успя да разбере как могат хората да живеят на място като това — място, което собствената й дъщеря беше предпочела.

— Когато стигнем до завоя, искам да заобиколим и да минем оттам — каза мама.

— Покрай неговата къща?

— Да.

Наблюдавах баба Лин, която безропотно последва мама.

— Обещаваш ли ми да не се срещаш повече с този човек? — попита баба.

— С кого?

— С мъжа, с когото имаш връзка. Нали за това ти говорих досега.

— Нямам никаква връзка — отвърна мама. Мислите й полетяха като птици от един покрив на друг. — Мамо? — обърна се тя към баба ми.

— Да, Абигейл?

— Ако се наложи да се махна оттук за известно време, мога ли да отида в хижата на татко?

— Не ме ли чу какво ти казах?

Усетиха във въздуха някаква миризма и тревожните мисли на мама отново се разлетяха.

— Някой пуши — каза тя.

Баба Лин я погледна слисано. Нямаше и помен от прагматичната и грижовна домакиня. Пред нея стоеше една лекомислена и разсеяна жена. Нямаше смисъл да й говори повече.

— Цигарите са вносни — каза мама. — Да видим откъде се носи тази миризма!

Мама тръгна да търси източника на миризмата, а баба ми я гледаше смаяно в угасващата светлина на деня.

— Аз се връщам обратно — каза баба.

Но мама продължи.

Откри източника на миризмата доста бързо. Беше Руана Сингх, застанала зад една висока ела в задния си двор.

— Здравейте — поздрави я мама.

Противно на очакванията ми, Руана не трепна. Беше се научила да посреща спокойно всичко. Не трепваше и пред най-потресаващите събития — било то подозренията, че синът е убиец, или официалната вечеря, превърната от съпруга й в заседание на академичния съвет. Беше казала на Рей, че може да се качи в стаята си, след което се измъкна незабелязано през задния вход.

— Мисис Салмън — каза Руана и изпусна облаче гъст дим. Привлечена от дима и топлината в гласа й, мама пое протегнатата ръка. — Радвам се да ви видя.

— Гости ли имате? — попита мама.

— Съпругът ми има гости. Аз съм само по домакинската част.

Мама се усмихна.

— В странен свят живеем както аз, така и вие — каза Руана.

Очите им се срещнаха. Мама кимна с глава. Там някъде на пътя беше собствената й майка, но точно в момента тя, подобно на Руана, се намираше на спокоен остров далеч от брега.

— Имате ли да ми дадете една цигара?

— Да, разбира се, мисис Салмън. — Руана бръкна в джоба на дългата си черна жилетка и извади пакет цигари и запалката си. — „Дънхил“. Надявам се, че ви устройват.