Алис Сиболд - Очи от рая

— Вчера си правих маникюр — каза баба Лин, като завърза една престилка върху бежовата си рокля с разкроена пола. — Не искам да го развалям, затова ще бърша измитите съдове.

— Мамо, не е необходимо, наистина.

— Необходимо е, повярвай ми, скъпа — заяви баба ми.

Думата „скъпа“ прозвуча сериозно и рязко.

Бъкли хвана татко за ръка и го поведе към съседната стая, където беше телевизорът. Настаниха се на любимите си места, а Линдзи, освободена от задълженията си тази вечер, се качи горе да позвъни на Самюъл.

Всичко това беше странно. Необичайно. Баба ми, с престилка, държеше кърпата като матадор, развяващ червен плащ, в очакване да й подадат измит съд.

Работеха мълчаливо. Единствените звуци бяха лекият плисък от ръцете на мама в горещата вода, скърцането на чиниите и потракването на сребърните прибори. Тишината нагнети въздуха с нарастващо напрежение, което в един момент стана непоносимо. Звуците от футболния мач, който гледаха в съседната стая, също бяха необичайни. Татко никога не гледаше футбол. Неговият любим спорт беше баскетболът. Баба Лин не миеше съдове, купуваше замразена храна или поръчваше от някой ресторант.

— Господи — каза тя накрая. — Вземи я. — Подаде на мама току-що измитата чиния. — Искам да си поговорим сериозно, но се страхувам, че мога да изпусна някоя чиния. Хайде да се поразходим.

— Мамо, трябва да…

— Имаш нужда от разходка.

— След като свърша със съдовете.

— Чуй ме — каза баба. — Знам, че аз съм това, което съм, и че ти си това, което си, че двете не си приличаме и ти си доволна от този факт. Но виждам някои неща и съм уверена, че тук нещо не е наред. Разбра ли?

По лицето на мама пробяга сянка — лека и неуловима като отражението й в сапунената вода в умивалника.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам подозрения, за които не искам да говоря тук.

Право в десетката, бабо Лин, помислих си аз. Никога преди не я бях виждала толкова нервна.

Нямаше да е трудно двете да излязат сами. С това негово коляно баща ми не би си и помислил да ги придружи, а в онези дни Бъкли не се отлепяше от него.

Мама не каза нищо. Нямаше друг избор. Отидоха в гаража, свалиха престилките си и ги оставиха върху покрива на мустанга. Мама се наведе и вдигна вратата на гаража.

Беше още доста рано и навън беше светло.

— Да вземем Холидей — предложи мама.

— Само ти и аз — заяви баба. — Майка и дъщеря — най-страхотната двойка.

Те никога не са били близки. И двете го знаеха, но не го признаваха гласно. Разменяха си закачки като две деца, които не се харесват много, но общуват, защото в квартала нямат други връстници. Баба, която преди винаги бе оставяла дъщеря си да се носи стремително в посоката, която си бе избрала, сега внезапно се отказа от ролята си на страничен наблюдател.

Подминаха къщата на Дуайърови и продължиха надолу, когато баба заговори за онова, което си беше наумила.

— Има нещо, което не съм споделяла с никого поради моя характер — каза тя. — Баща ти имаше дългогодишна връзка с една жена в Хемпшър. Името и започва с „Ф“, но така и не разбрах как точно се казва. Въпреки че през годините съм премислила хиляди варианти.

— Мамо, какво говориш?

Баба ми продължи да върви, без да се обърне. Хладният въздух и се отразяваше добре, изпълни белите й дробове и премахна чувството за тежест.

— Ти знаеше ли?

— Не.

— Никога не съм ти казвала — каза тя. — Не смятах, че е необходимо. Какво мислиш сега, когато знаеш?

— Не разбирам защо трябва да ровим в миналото.

Стигнаха до завоя на пътя, който щеше да ги отведе обратно у дома. Ако бяха продължили направо, щяха да се озоват пред къщата на мистър Харви. Мама изстина.

— Моето бедно, скъпо момиче — каза баба. — Дай ми ръката си.

И двете се чувстваха неловко. Мама можеше да преброи на пръсти колко пъти баща й, който беше висок човек, се беше навел да я целуне като дете. Четинестата му брада ухаеше на одеколон, който през всичките години, изминали оттогава, така и не беше успяла да разпознае. Баба я хвана за ръка и те поеха обратно по пътя.

Навлязоха в новата част от квартала, в който се заселваха все повече семейства. Мама казваше, че къщите са „закотвящи“, защото ги строяха по протежение на улицата и сякаш хвърляха котва към стария път, прокаран още преди появата на самия град. Път, който водеше към Вали Фордж, Джордж Вашингтон и Революцията.

— Смъртта на Сузи ми върна баща ти — каза баба. — Аз така и не си позволих да се простя с него както подобава.