Алис Сиболд - Очи от рая

Каза й, че е вдовец и спомена името на Софи Чикети, представяйки я като покойната си съпруга и единствената си истинска любов. Събеседничката му намери тази история за очарователна. Докато я слушаше да му дърдори за котките си и трите деца на брат си, които много обичала, той си я представяше мъртва на стола в избата си.

След този случай щом уловеше подозрителния поглед на някоя от учителките, той тихо се измъкваше и отиваше на друго място в парка. Наблюдаваше майките, които енергично бутаха пред себе си детски колички. Виждаше избягали от училище тийнейджъри, които се целуваха из неокосените поляни или по отъпканите пътечки сред тях. В най-високата част на парка имаше малка горичка, където понякога паркираше комбито си, оставаше на волана и наблюдаваше мъжете, които спираха до него и излизаха от колите си. Мъже в костюми по време на обедната си почивка, мъже с фланелени ризи и джинси, които бързо потъваха сред дърветата. Понякога поглеждаха въпросително към него. Ако бяха по-близо, щяха да видят през предното стъкло това, което виждаха жертвите му — дива, неудържима сласт.

На 26 ноември 1974 г. Линдзи видя, че мистър Харви излиза от зелената си къща и изостана от групата тичащи момчета. По-късно щеше да обясни, че е в месечно неразположение и никой нямаше да посмее да й каже нещо. Дори някои момчета тайно щяха да се зарадват на това доказателство, че непопулярният план на мистър Деуит да вкара момиче в регионалната лига никога няма да проработи.

Гледах сестра си с възхищение и почуда. Тя беше едновременно толкова много неща. Жена. Шпионка. Спортистка. Аутсайдер.

Вървеше, притиснала с ръка корема от едната си страна, все едно нещо внезапно я е заболяло, и когато момчетата започнаха да се оглеждат и да я търсят, им махна с ръка да продължат. Вървя така, докато те не завиха зад ъгъла. Имотът на мистър Харви беше ограден от високи борови дървета с гъсти корони, които никой не беше подрязвал с години. Приседна до един бор, все още преструвайки се на изтощена, и когато прецени, че е настъпил подходящият момент, се сви на топка, претърколи се между две дървета и зачака. На момчетата им оставаше още една обиколка. Видя ги да минават край нея и да пресичат пустеещия парцел по обратния път към училището. Най-после беше сама. Прецени, че разполага с четиридесет и пет минути, преди татко да започне да се чуди кога ще се прибере у дома. Бяха се договорили, че ако иска да тренира с отбора, Самюъл ще я изпраща до вкъщи и най-късно в пет ще си е у дома.

В небето през целия ден надвисваха тежки облаци и от есенния студ кожата на краката и ръцете й бе настръхнала. По време на кроса й ставаше горещо, но после в съблекалнята, която споделяше с момичетата от отбора по хокей на трева, трепереше от студ, докато не се пъхнеше под горещия душ. Но сега, свита на моравата пред зелената къща, тя беше настръхнала не само от студ, но и от страх.

Когато момчетата се скриха от погледа й, сестра ми пропълзя до страничния прозорец на мазето. Беше си намислила какво да каже, ако я хванат: че търси котенце, шмугнало се между боровете. Сиво, пъргаво котенце, което побягнало към къщата на мистър Харви и тя се втурнала след него, без да мисли.

В избата беше тъмно. Опита се да отвори прозореца, но той беше залостен отвътре. Щеше да се наложи да счупи стъклото. Мислите и препускаха, безпокоеше се, че ще вдигне шум, но вече беше късно да се отказва. Представи си как татко седи вкъщи и непрекъснато поглежда към часовника. Свали горнището на анцуга си и го омота около стъпалата си. Седна, подпря се на ръце, ритна прозореца три пъти с крака и накрая той се счупи с приглушен трясък.

Внимателно се промуши вътре и се смъкна надолу, търсейки опипом опора за краката си, но се наложи да скочи от близо един метър върху пръснатите по цимента стъкла.

Помещението беше подредено и чисто, не като нашето, където по пода се търкаляха купища кутии с надписи от рода на „Великденски Яйца И Трева“, „Коледна Звезда И Играчки За Елха“, които така и не бяхме върнали на полиците, които татко беше сковал.

Отвън в мазето нахлу студ и тя усети в тила си въздушно течение, което сякаш я тласкаше да се отдръпне от проблясващия полукръг, посипан със стъкло, и да влезе по-навътре. Видя креслото и малка масичка до него. Големия будилник със светещи цифри, поставен върху метална лавица. Искаше ми се да насоча погледа й към шахтата с костите на животните, но знаех, че ще ги помисли за моите, въпреки че можеше да нарисува очите на муха върху милиметрова хартия и мистър Бот й беше писал отличен по биология тази есен. Ето защо се зарадвах, че не се приближи до това място.