Алис Сиболд - Очи от рая

Не можех да се явявам на хората, да им шепна, да ги подбутвам или направлявам, но Линдзи почувства нещо, въпреки че беше съвсем сама. Въздухът на студената, усойна изба беше зареден с някакво напрежение и тя потрепери. Беше само на няколко крачки от счупения прозорец и знаеше, че на всяка цена трябва да продължи нататък, да се стегне и да се съсредоточи върху търсенето на улики. Точно тогава за миг си представи Самюъл, който тича напред и си мисли, че ще я види при последната си обиколка, но не я намира. Връща се в училище, но нея пак я няма и обзет вече от съмнения, все пак допуска, че може би е под душа и също отива да се изкъпе, а после, преди да предприеме нещо друго, я чака пред входа. Колко ли дълго щеше я чака? Измери с поглед стълбището до първия етаж, преди да поеме по него, и съжали, че Самюъл не е тук да я следва стъпка по стъпка, да движи ръцете и краката й вместо нея. Но тя нарочно не му беше казала какво смята да стори — не беше казала на никого. Това, което правеше, беше нередно — беше престъпление — и тя напълно го осъзнаваше.

Ако случайно се замислеше за това по-късно, тя би си казала, че е почувствала нужда от въздух и затова се е качила горе. Докато вървеше по стъпалата, по маратонките й полепнаха малки частички бял прах, но тя не ги забеляза.

Завъртя топката на вратата на мазето и се озова на първия етаж. Бяха минали само пет минути. Оставаха й още четиридесет или някъде там. През спуснатите щори все още проникваше светлина. Докато стоеше в колебание, макар че къщата беше същата като нашата, чу тупването на вечерния вестник на площадката пред външната врата и звънеца на колелото на вестникарчето.

Сестра ми си помисли, че ако огледа методично всички помещения, би могла да намери някаква улика и да отнесе трофея си на татко, който по този начин ще се освободи от мен. Вечното съперничество, дори между живи и мъртви. Видя същите сиво-зелени плочи на пода, каквито имаше и у нас, и си спомни как пълзеше след мен като бебе, а аз тъкмо се учех да ходя. После си представи как, още съвсем малка, бягам от нея с радостни викове в съседната стая и я дразня, а тя прави първите си самостоятелни стъпки в опита си да ме настигне.

Но къщата на мистър Харви беше по-празна от нашата, нямаше килимчета, които да й придадат топлина и уют. От плочите в коридора Линдзи стъпи на излъсканите чамови дъски в помещението, което у нас използвахме за всекидневна. Стъпките й отекваха из празния дом, звукът от всяко движение се връщаше обратно при нея.

Не можеше да спре спомените, нахлуващи в главата й. Всеки от тях се открояваше с болезнена яснота. Бъкли язди на конче върху раменете ми надолу по стълбите. Мама ме повдига, а Линдзи гледа със завист как протягам ръце към върха на елхата, за да сложа звездата. Пързалям се по парапета и я карам да направи същото. Двете молим татко да ни чете комикси след вечеря. Всички тичаме след Холидей, а той лае ли лае. И безбройните насилени усмивки по снимките от рождени дни и празненства. Двете сестри в еднакви жълти карирани рокли на Великден. Държим кошнички със зайчета и яйца, които сме боядисали собственоръчно. Краката ни са обути в лачени обувки с каишки и неудобни катарами. Устата ни боли от усилието да се усмихваме, докато мама успее да фокусира обектива. Снимките са малко мъгляви, очите на всички са червени. Но тези артефакти, заровени в паметта на сестра ми, щяха да бъдат недостъпни за следващите поколения, които нямаше да разберат какво е било, когато играехме у дома или се биехме кой коя играчка да вземе. Когато двете бяхме сестри.

И тогава тя зърна нещо. Гърба ми, който се скри в съседната тая. У дома там беше трапезарията, а тук помещението, в което той държеше завършените къщички за кукли. Отново бях дете и тичах пред нея.

Тя ме гонеше.

Хукна след мен из стаите на първия етаж и въпреки че усилено тренираше за футболната лига, когато пак се озова отново в антрето, едва си поемаше дъх. Главата й се маеше.

Спомних си какво казваше мама за едно момче на автобусната спирка, което беше все още във втори клас, но бе два пъти по-голямо от нас. „Не си знае силата, затова се дръжте настрани от него.“ Момчето прегръщаше като мечка всеки, който се държеше мило с него, а лицето му грейваше от простодушна обич, която извикваше в него непреодолимо желание да докосва другите. Преди да го преместят от редовното училище в друго заведение, за което никой не говореше, той беше вдигнал едно момиченце на име Дафни и я беше притиснал толкова силно, че когато я пусна, тя падна на пътя. Сега аз упорито се опитвах да проникна през границата, която ме отделяше от живите и да стигна до Линдзи, но изведнъж осъзнах, че вместо да й помогна, може да я нараня.