Алис Сиболд - Очи от рая

Отвътре се чу женски глас, който си тананикаше. Угаси цигарата си на цимента под живия плет и хвана тежкото месингово чукче. Вратата се отвори още преди да е почукал.

— Усетих миризмата на цигарата ти — каза Линдзи.

— Ти ли тананикаше?

— Нали знаеш, че пушенето убива.

— Баща ти вкъщи ли е?

Линдзи му направи път да влезе.

— Тате! — провикна се тя. — Лен те търси.

— Ти не беше ли заминала някъде? — попита я Лен.

— Току-що се върнах.

Сестра ми беше облечена с тениската за софтбол на Самюъл и чуждо долнище на анцуг. Мама й се скара, че не е върнала от лагера нито една своя дреха.

— Сигурен съм, че си липсвала на родителите си.

— Кой знае — каза Линдзи. — Може и да са били доволни, че не им се пречкам.

Лен знаеше, че е права. При предишното му посещение мама определено беше по-спокойна.

Линдзи каза:

— Бъкли те назначи за началник на полицейското управление в кукления град, който построи под леглото си.

— А, значи ме е повишил в длъжност.

Двамата чуха стъпките на татко по коридора на горния етаж, а след това умолителния глас на Бъкли. Линдзи знаеше, че баща ни не би му отказал нищо.

Татко и брат ми слязоха усмихнали по стълбите.

— Добре дошъл, Лен.

Двамата се здрависаха.

— Добро утро, Джек — отвърна Лен. — Как си, Бъкли?

Татко хвана Бъкли за ръка и го заведе при Лен, който му кимна учтиво.

— Чух, че си ме направил началник на полицейското управление — каза Лен.

— Да, сър.

— Не смятам, че заслужавам такава чест.

— Заслужаваш повече от всеки друг — сърдечно каза баща ми.

Беше му приятно, когато Лен Фенърман се отбиваше вкъщи.

При всяко негово идване се уверяваше, че между тях има единомислие, че не е сам и може да разчита на неговата подкрепа.

— Трябва да поговоря с баща ви, деца.

Линдзи отведе Бъкли в кухнята, като му обеща макарони за закуска. Самата тя си мислеше за напитката, наречена „Медуза“, с която я беше почерпил Самюъл: на дъното пияна вишна, после малко захар и отгоре джин, Самюъл и Линдзи се опитваха да изсмучат вишните през захарта и алкохола, от което устните им почервеняха, а главите им се завъртяха.

— Да извикам ли Абигейл? Искаш ли кафе или нещо друго?

— Джек — каза Лен. — Не съм дошъл, защото имам някакви новини. По-скоро обратното. Хайде да седнем.

Видях как татко и Лен се отправиха към всекидневната, която напоследък през повечето време беше пуста. Лен седна на края на един стол и изчака татко да се настани срещу него.

— Чуй ме, Джек — започна той. — Става въпрос за Джордж Харви.

Баща ми се оживи.

— А каза, че нямаш новини.

— Нямам. И трябва да ти кажа нещо от името на участъка и от мое име.

— Слушам те.

— Недей да звъниш повече на колегите за Джордж Харви.

— Но…

— Това е и моя лична молба. Нямаме никакви доказателства, които да го свързват със смъртта на Сузи. Виещите кучета и сватбените шатри не са доказателства.

— Знам, че е той — каза баща ми.

— Съгласен съм, че е странен, но това не значи, че е убиец.

— Откъде си толкова сигурен?

Лен Фенърман продължаваше да говори, но баща ми си мислеше единствено за думите на Руана Сингх, енергията, която усещаше, когато минаваше покрай къщата на мистър Харви, ледената студенина, която лъхаше от този човек. Непроницаемият съсед беше единственият човек на света, който би могъл да ме убие. Аргументите на Лен още повече затвърдиха убеждението му.

— Значи прекратявате разследването?

Линдзи стоеше на прага на вратата, точно както в деня, когато Лен и един униформен полицай донесоха шапката ми със звънчета. Тя имаше същата. Този ден сестра ми прибра нейната в една кутия със стари кукли и я скри на дъното на гардероба си. Не искаше мама някога пак да чуе звука на малките звънчета.

Пред нея беше нашият баща, чието сърце ни държеше заедно. Държеше ни здраво, отчаяно. Вратите на сърцето му се отваряха и затваряха подобно на клапите на музикален инструмент, по които пробягват невидими пръсти и изведнъж се разнася прекрасна мелодия и ни обгръща топлина. Линдзи пристъпи напред.

— Здравей отново, Линдзи — каза Лен.

— Детектив Фенърман.

— Тъкмо казвах на баща ти…

— … че се отказвате.

— Ако имахме основателна причина да го подозираме…

— Значи сте прекратили случая? — попита Линдзи. Говореше така, сякаш беше съпругата на татко и едновременно с това най-голямото, най-отговорното му дете.

— Искам просто да знаете, че проверихме всички възможни следи.