Преди да излезе, баща ми мина през стаята на Бъкли, за да се убеди, че спи и да усети топлия му дъх на ръката си. След това облече екипа си за джогинг и обу маратонките си. Накрая сложи каишката на Холидей.
Почти виждаше дъха си в студената утрин. Сякаш беше все още зима и сезоните не бързаха да продължат своя кръговрат.
Под претекст, че разхожда кучето, той често минаваше край дома на мистър Харви и забавяше съвсем леко крачка. Това го забелязвах само аз, както и мистър Харви, ако беше буден. Татко беше убеден, че ако се оглежда внимателно, ще открие някакви улики — по касите на прозорците, по боядисаните в зелено дъски или на алеята за коли, край която имаше два големи варосани камъка.
Към края на лятото на 1974 г. по моя случай все още нямаше никакво развитие. Не намериха труп. Не откриха убиеца. Нямаше нищо.
Татко често си спомняше за думите на Руана Сингх: „Когато се убедя, че е той, ще намеря таен начин да го убия.“ Не беше разказал за това на Абигейл, защото щеше да я уплаши и тя сигурно щеше да сподели с някого, най-вероятно с Лен.
От деня, в който се видя с Руана Сингх и завари инспектора да го чака, когато се прибра у дома, имаше чувството, че мама възлага прекалено много надежди на полицията. Ако кажеше нещо, което не съвпадаше с версията на следствието — по-точно с липсата на такава — мама незабавно отхвърляше идеята на баща ми с думите: „Лен казва, че това нищо не означава.“ Или: „Работа на полицията е да разбере какво се е случило.“
Защо, питаше се баща ми, хората вярват толкова много на полицаите? Защо не се доверяват на интуицията си? Знаеше, че убиецът е мистър Харви. Но Руана беше наблегнала върху думите „когато се убедя“. Според буквата на закона това, че дълбоко в душата си татко знаеше кой е убиецът ми, не беше неопровержимо доказателство.
Израснах в къщата, където съм се родила. Както и дома на мистър Харви, тя приличаше на кутийка и по тази причина изпитвах отчаяна завист, когато ходех на гости. Мечтаех си за еркерни прозорци, куполи, балкони и мансардна спатия със скосен таван. Представях си клонести дървета в двора, по-високи и по-силни от хората, ниши под стълбите и жив плет, толкова гъст, че да можеш да пропълзиш и да се скриеш в него. На моето небе имаше веранди и вити стълби, прозорци с первази от ковано желязо и кула с камбана, която биеше на всеки час.
Познавах къщата на мистър Харви като петте си пръста. На пода в гаража му бях оставила топло петно, което после изстина. Беше донесъл в дома си кръвта ми, полепнала по дрехите и кожата му. Познавах банята. Сравнявах я с нашата баня, която мама се постара да украси в чест на късното раждане на Бъкли, като с помощта на шаблон нарисува бойни кораби в горната част на розовите стени. У мистър Харви банята и кухнята бяха безупречно чисти. Санитарният фаянс беше жълт, а плочките на пода — зелени. Нямаше отопление. В нашата къща на втория етаж бяха стаите на Линдзи, на Бъкли и моята, а в неговата горе нямаше почти нищо. Понякога сядаше там на един стол с права облегалка и гледаше през прозореца училището или пък слушаше звуците от репетициите на училищния оркестър, долитащи през полето. Но по-голямата част от времето си прекарваше на първия етаж, в кухнята, където строеше куклени къщи, във всекидневната, слушайки радио или когато похотта се надигнеше в него, скицирайки землянки и шатри.
От няколко месеца никой не го беше безпокоил с въпроси за мен. Само понякога някоя патрулна кола забавяше ход, минавайки край дома му. Беше достатъчно умен, за да не промени навиците си. Ходеше в гаража и проверяваше пощенската си кутия по същото време, както и преди.
Имаше няколко будилника, които звъняха по различно време. Единият го подсещаше да вдигне щорите на прозорците, другият — да ги спусне. Под час светваше или гасеше лампите в къщата. Когато някое дете идваше да му продаде шоколад, набирайки средства за училищно мероприятие, или да го попита дали иска да се абонира за „Ивнинг Бюлетин“, той се държеше любезно, но делово и гледаше да не привлича внимание.
Пазеше за спомен разни предмети, които често разглеждаше и това го успокояваше. Бяха най-обикновени неща: сватбен пръстен, запечатан плик с писмо, токче от обувка, чифт очила, гума във формата на герой от анимационен филм, шишенце парфюм, пластмасова гривна, моят амулет с емблемата на Пенсилвания, кехлибареният медальон на майка му. Вадеше ги късно през нощта, когато беше сигурен, че нито пощальонът, нито някой съсед ще почука на вратата му. Броеше ги, сякаш бяха зърна на молитвена броеница. Вече не помнеше някои от имената на притежателите им. Но аз знаех имената на всички. Токчето от обувка беше на едно момиче на име Клеър, от Нътли, Ню Джърси, която беше прилъгал да влезе отзад във фургона. Беше по-малка от мен. (Утешавах се с мисълта, че аз не бих влязла във фургон и че отидох в землянката само защото ми беше любопитно да видя как е укрепена, за да не се срути.) Беше откъртил токчето й, преди да я пусне. Нищо не й беше направил. Просто я беше вкарал във фургона и беше събул обувките й. Тя се беше разплакала и риданията й се забиваха в мозъка му като бургия. Той я умоляваше да спре, да си тръгне боса и да не казва на никого, а той щеше да задържи обувките й. Но тя не го бе послушала и бе продължила да плаче. Той се беше мъчил да откърти един от токовете с помощта на джобното си ножче и тогава някой почука на вратата. Чуха се мъжки гласове, една жена изкрещя, че ще извика полиция. Мистър Харви отвори вратата.
Читать дальше